Скромна колиба е кацнала на един хълм, точно над малкото планинско


с. 1
Благовеста Христова

Аскет

Скромна колиба е кацнала на един хълм, точно над малкото планинско селце, скътано в полите на Балкана. Въпреки, че колибата обитавах аз, не можех да я нарека своя защото се бях отказала от всичко свое – в нея имаше само една икона на Христос, едно кандило и една Библия и няколко вещи, необходими ми за пребиваването ми там. Пред колибата има градина, която от години обработвам, не толкова защото тя ражда нещо, но за монаха е необходимо да се труди физически, за да не се отдава на празни мисли или още по-лошо – на спомени за света. Въпреки, че в близост до колибата, която поселявам, минава тясна пътека, по нея никой не върви. Най-много няколко заблудени туристи, които са се залутали в Балкана. Слава Богу, селяните от години вече почти не идват при мен. В началото на моето отшелничество те проявиха невиждано любопитство. На няколко пъти бе дошла местната група от първенци на селото, за да се установи коя съм и защо съм избрала да живея така. Аз не ги удостоих с отговор. Тогава, след някоя и друга седмица те решиха да се върнат при мен, този път предвождани от местния свещеник. Отецът ме попита коя съм и каква съм. Спазвайки монашеския протокол, казах че съм една каеща се грешница, която търси Христос. Той ме поизгледа и ми каза: „А защо не дойдеш в селото ни, може да живееш там!” Аз му отвърнах, че именно за това съм тук за да избягам от хората, та да намеря Христос. И го помолих да присъствам на неделните Литургии, за да приемам Светите Тайни. Отецът се позачуди, но като реши, че явно нещо ми има, слава Богу допусна аз редовно да се приобщавам. Така всяка неделя и на празник слизах в селото и се причастявах. Напразни бяха опитите на селяните да ме заговорят. Аз оставах безмълвна. Разбира се, отначало се пуснаха слухове за мен. Едни твърдяха, че съм имала нещастна любов, други допуснаха, че смърт е покосила най-любимите ми същества в света. Някои дори си помислиха, че съм престъпница, която се укрива от затвора. Но слава Богу, понеже нямаха с какво да подхранват слуховете и клюките си, повечето ме помислиха за ненормална и ме оставиха намира. А аз само това и исках – да бъда оставена намира от хората и аз да ги оставя намира, за да търся Бога.



Ето, вече доста години съм прекарала тук, споменът за света, макар че не е изчезнал, вече е избледнял, но раните ми са все така живи. Имах приятели, които твърдяха, че са вярващи, но за тях вярата беше повече теоритическо убеждение. С годините установих, че те не бяха лоши хора, но някак си се задоволяваха с едно почти номинално християнство. Споделях им, споделях им опита си в Христа, желанието си да Го намера, да Го следвам. Не ме разбираха, въпреки че повечето се правеха, че ме разбират. Стигна се до там, че когато споделях греховността си, убогостта си и нерадението си към Христос, както им откривах болката си от това, една приятелка ми каза: „Виж, другите нямат твоя активен духовен живот!” Занемях. Аз не исках активен духовен живот, просто исках да търся, да намеря и да последвам Христос. За мен Христос е истински и жив. С годините стана така, че аз вече не можех небрежно да чета молитвите си. Не можех повече да залъгвам Христос, че всъщност се моля докато си мислех как да изпия сутрешното си кафе. И започнах да ставам искрена – до болка искрена към Него, а често пъти и към другите. Не зная как Той стана толкова важен за мен. Не зная кога разбрах, че макар и понякога да Го оставям и да Му изневерявам, аз не мога да живея безразлична към Него или да се обръщам към Него когато Той ми потрябва. Всяка моя изневяра към Него започна да пронизва сърцето ми. Приятелите ми не разбраха, не разбираха, не можеха да разберат. Повечето от тях се залисваха в светските грижи и Той беше само фон на техния живот. Беше само средство. Беше Някого, Когото можеш да помолиш и на Когото да разчиташ в тежък момент. И само толкова. За тях Той не беше Този без Когото не можеха да живеят. А бяха християни, даже добри християни. Не бяха от тези, които идваха в храмовете само по празници, защото така повелявала българската традиция. Изповядваха се и се причастяваха, но за тях беше достатъчно, че Христос беше част от живота им. За мен не беше така. Отначало се опитах да свикна, да си кажа, че и за съм като нормалните хора, че и за мен Христос може да бъде само част от живота ми. Че аз с нищо не съм по-различна от останалите си вярващи приятели, че мога да намирам толкова радост, че тя да направи Христос част от моя живот. И намирах радост, но тя не направи Христос част от моя живот. Разбрах, че всъщност няма какво да се заблуждавам – Христос искаше Той да е моя живот. Но това стана проблем. Започнах да се причастявам често, започнаха да ме притесняват понякога нелепите шеги на приятелите ми, които се шегуваха понякога с Христос. Започна да ме ужасява собственото ми нерадение и невнимателност по отношение на Него. Още повече ме ужаси това, че и доста свещеници не само нямат духовността на моите приятели, но дори и открито ми се подиграваха затова, че се причастявам често. Дори веднъж един ми каза: „А, това дето искаш да се причастяваш често, ще ти мине!” Сякаш бях хванала грип или някаква лека заразна болест. Да ми мине!? Кое да ми мине? Христос ли? Не, не може да ми мине. Когато се опитвах да Го оставя чувствах само болка, силна и нарастваща болка. Тогава разбрах, че може би ми има нещо и че може би не съм като другите, може би съм ненормална. И реших да избягам. Реших, че в света няма какво да правя след като най-близките ми нямаха моето отношение към Христос. Отначало си помислих дали да не отида в някой манастир, но като зная състоянието на манастирите – че то е по-плачевно и от състоянието на енорийските братства, реших да не осквервнявам и наранявам душата си. И тогава тръгнах към пустинята на уединението. Взех първия влак и се качих на него. Още с качването си усетих покой. Бях избягала от формалността, от театъра който разиграваха някои клирици като се правеха на вярващи, от пошлостта, от греха и от света. Отивах да търся Христос, защото това искаше цялото ми сърце. Слязох на някаква малка гара в Балкана. Даже и не видях на коя. Това нямаше значение. Тук, над това затънтено село аз щях да прекарам остатъка от моя живот за да намеря Христос в усамотението на аскетичния живот в колибата, която сама си направих. Отначало ми беше тежко, трудно. Не само поради самотата и глада, поради зноя и студовете, поради изкушенията, които имах. Но свикнах. Хората все по-малко и по-малко ми липсваха. Спомените все по-рядко ме спохождаха. Но все пак, въпреки прекараните десетки години в колибата, аз не бях намерила голям покой, нито пък бях намерила Христос. Имаше ли смисъл? Бях се отказала от всичко за да Го намеря, а Той не беше дошъл. Не знаех какво да правя. Не мислех обаче да се завърна в света – там със сигурност не можех да Го открия, защото светът Го беше отхвърлил. А моите приятели Го бяха приели, но някак си междудругото. Бях останала напълно сама сред целия свят и нямаше какво да правя в него. Затова останах и продължих да се подвизавам по стария начин.

Един ден се отдадах на съзерцание, гледах към селото и искрено се радвах, че въпреки тежките условия на живот аз не съм част от тази суета и безсмислие – живота в света. И докато от една страна ублажавах аскетичния живот, а то друга – благодарях, че не съм като останалите обикновени хора и християни, по пътеката чух равни стъпки, някак си леко забързани. Понеже от години бях живяла на това място, вече бях свикнала да разпознавам звуците и шумовете без да гледам. Разбрах, че е човек. Озадачих се кой ли ще да е дошъл при мен и за какво. И макар, че любопитството съвсем не е монашеска добродетел, след като се опитах неуспешно да го преодолея, някак си инстинктивно станах от мястото си и се отправих към пътеката с ясното съзнание да пропъдя с мълчание неканения натрапник, който смущаваше моето уединение. Когато обаче отидох до пътеката, направо онемях защото в натрапника аз познах Христос. В лявата Си ръка държеше пастирска гега. Христос беше дошъл при мен! Сърцето ми направо прималя от вълнение. Изтичах до Него и тогава, понеже винаги съм била припряна и въпреки годините аскеза, припряността ми беше почти същата, аз Го заговорих: „Господи, толкова години Те търсих, а Ти идваш при мен!” И тогава Той ме погледна и благо ми заговори: „Идвам да потърся и намеря загубената Си овца”. Едва ли има думи, с които бих могла да опиша неразбирането си и дори огорчението, което изпитах – Аз толкова години Го бях търсила и бях се надявала да Го намеря, а когато Го открих и даже повече, когато Той Сам реши да дойде при мен, явно минава само пътьом към мен, търсейки някаква си Своя заблудена овца. Въпреки, че нищо не Му казах, Христос знаеше какво си мисля и ми каза: „Време е вече да се върнеш при Мен!” Тогава направо изкрещях: „Да се върна при Тебе ли? При Тебе ли да се върна! Ти, подиграваш ли ми се? Аз години наред Те търсих. Дрехите ми овехтяха, загубих всичко. Сам знаеш колко безсънни нощи и безрадостни дни Те търсих, всичко това понесох за Тебе. А Ти сега ми казваш, че трябва да съм се върнела при Тебе! Да, вярно е че аз Те предавам с греховете си, но и досега Те търся!” След този мой емоционален изблик Христос изчака внимателно да се поуспокоя и продължи без укор: „Знаеш ли, ти Си Ме търсила и Ме търсиш, но по неправилния път!” Тогава направо занемях и се вцепених от учудване. Христос продължи. „Наистина и твоите приятели, и клира и всички хора, от които ти избяга, за да Ме търсиш имат част от недостатъците, които си забелязала. Да, повечето хора Ме търсят формално. Питала ли си се защо хората грешат, защо предпочитат греха, защя някои се правят на вярващи? Защо предпочитат да Ми дадат част от живота си, а не целия си живот? Ще ти кажа някои от техните причини. Някои хора ги е страх да Ми се отдадат защото още не Ме познават. Други още Ми нямат доверие, за да оставят страстите си и да Ми се отдадат. Трети чувстват, че ако Ме приемат това трябва да означава промяна в целия им досегашен живот. А те или не искат това или отново ги е страх – най-вече ги е страх, че хората ще ги помислят за различни. Страх ги е, че хората ще ги презират, ще им се подиграват, ще ги сметнат или за луди или за лицемери и затова те не желаят изцяло да Ми се отдадат. И понеже ти съдиш ближните си без да се замисляш, затова Аз ще ти кажа, че ти стори същото каквото правят и те – ти вместо да приемеш хората такива, каквито са и да ги възлюбиш заради Мен, ти не намери сили да ги обикнеш и по този начин не разбра, че не те теб, а ти тях трябва да ги обикнеш. Да ги обикнеш всичките като себе си. Тогава ти наистина щеше да Ме намериш, защото щеше да поискаш да се причастиш към Моята любов и Аз щях да дойда и да ти помогна както да ги разбереш, така и да ги възлюбиш. Защото за всеки грешник на Земята, дори и за най-ужасния и най-порочния Аз съм дошъл да го потърся и спася. Затова и ти трябваше да разбереш, че само ако би попросила част от Моята любов към тях, Аз бих ти я дал и ти би разбрала защо някои хора не само, че не Ме следват, но и не искат да повярват в Мен. Щеше да разбереш и това, че те правят така най-вече защото ги боли и предпочитат най-лесния път – да избягат от болката, да избягат от кръста си, да не Ме приемат за да им е по-лесно. Именно ти трябваше да разбереш това, защото ти направи същото – избяга от болката да приемеш хората и нещата такива, каквито са. Ако ти бе избрала аскетичния път не от бягство, а то любов към Мен и към ближните си, ти би Ме намерила, но ти стана аскет поради погрешната причина – защото не можеше и не искаше да понесеш товара и тежестта на болката да си такава, каквато си и да се опиташ да обичаш хората такива, каквито са. Но ти избяга от себе си и от твоя кръст, който беше и в това, ти да обичаш хората такива каквито са – порочни, формални, лицемери, лъжци и всякакви грешници. И обичайки ги, ти да понесеш техните подигравки, техния фалш, техния грях, тяхното безчовечие и да ги разбереш и обикнеш като сториш това от любов към Мене и от любов към тях. И ти избра лесния път – избяга от тях защото смяташе, че бягайки от хората ще Ме намериш. Но ти знаеш, че Аз Сам се въплътих именно заради хората и не бягам от тях, а ги приемам такива каквито са. Не ги осъждам, разбирам ги и съм готов всекиго от тях да приема само дори и с една частица от мисълтта и сърцето си да Ме пожелае. Затова и ти, загубвайки любовта към хората, загуби пътя не само към тях, но и към Мене. Затова, понеже ти се загуби, Аз Сам дойдох при теб за да те подиря, за да те върна в пътя, за да те спася. Ако Ме приемеш и се опиташ с Мен да възлюбиш както Мен, така и Моите по-малки братя и сестри”. Докато Той говореше аз не усетих укор от Негова страна, не усетих осъждане, а Неговата голяма и неизразима любов. Неговата безгранична и необяснима любов към мен и към целия свят. И докато Той още ми говореше аз заплаках. Булото на осъждането, омразата, неразбирането и самата болка от нараняванията, които ми бяха причинили ближните ми започна да се топи по-бързо и от снега през пролетта. Аз бях изстинала от години и сега усещах живителните струи на любовта, разбирането, съпричастността, състраданието и прошката. И заплаках, още по-силно. Сълзите се стичаха по бузите ми. Тогава, след като Христос свърши думите Си, Ме погледна и аз Му казах: „Господи, моля Те, върни ме обратно в пътя Си! Върни ме обратно при хората и най-вече, върни ме при Самия Себе Си!”. Той благо ми се усмихна, погледът Му съгря и обнови цялото ми сърце, подаде ми дясната Си ръка, в лявата Си ръка още държеше Своята пастирска гега и ме поведе към селото...
с. 1

скачать файл