Мисията на кирил и методий и обединението на европа


с. 1
Сп. „Наука“,С., СУБ, 2004,кн. 4

Хайнц Миклас



МИСИЯТА НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ И ОБЕДИНЕНИЕТО НА ЕВРОПА


(Слово, произнесено на 21 май 2004 г. в Големия салон на БАН на Тържественото събрание, посветено на 24 май – Ден на българската просвета, наука и култура и на славянската писменост)
Днес, когато Европа разсъждава къде минават границите й и кои бивши социалистически държави да бъдат приети в нейния съюз, делото на славянските учители Кирил и Методий придобива особена актуалност. Защото тяхната мисия несъмнено представлява основна глава към едно (казано на днешен език) първо разширяване на Европа. Днес, както и тогава, това разширяване се явява непосредствен резултат от разпадането на политически структури и върви ръка за ръка с еманципацията и консолидирането на нови структури. До голяма степен идентични са също засегнатите региони – територии с преобладаващо славянско население от Чехия на северозапад до България на югоизток. Различен е единствено главният актьор – тогавашна Великоморавия – днешна Унгария, както и броят на останалите политически актьори.

Характеризирайки развитието на днешна Европа, най-често си служим с ключовата дума “глобализация”, като под това разбираме обединението и унифицирането на политически единици със сродни системи и сравнимо състояние на развитие. И по времето на Кирил и Методий става дума за глобализиция, без непременно да можем да говорим за паралелно развитие. Понеже ако днес на преден план са икономически и стратегически мотиви като опазването и защитата на цивилизационни постижения в условията на международна конкуренция и борба за съществуване, с цената на ограничаване на политическата и икономическата самостоятелност и частично отказване от отделни социо-културни традиции, то тогавашната глобализация е имала за цел религиозно и правно обединение и равнопоставеност.

Едно такова сравнение с днешна Европа изглежда на пръв поглед парадоксално, тъй като по Кирило-Методиевото време зад стремежа към Европа стоят не толкова центростремителни сили, насочени към обединяване и уеднаквяване, а центробежни, свързани с желанието за политическа независимост, както и за църковна и културна самостоятелност – като при това не бива да се забравя, че в духа на средновековния теоцентризъм легитимирането на държавническата власт може да се получи само от бог, т.е. чрез подчиняването на една предствляваща го духовна власт.

Икономически и военни фактори са били от значение и тогава, ала не толкова за самите страни-кандидати, колкото за онези сили, които е трябвало да се произнесат по приемането им. Що се отнася до тогавашните водещи кандидати, Великоморавия и България, тези фактори образували онзи силов потенциал, който позволявал на страните, желаещи прием, да подават кандидатурите си и който карал пропагандаторите на присъединяването да влеят тяхната сила в своя блок и по този начин поне частично да я неутрализират.

Ако и за разлика от днес, тогава не е имало икономически условия по присъединяването, то въпреки това страните-кандидати е трябвало да изгладят някои разли­чия в цивилизационното си ниво спрямо старите членове на християнската общност. В случая с току-що покръстената България съзираме това красноречиво от “Отговорите” на папа Николай I на въпросите на Борис-Михаил от около 866. По отношение на първия кандидат, Велокоморавия, нещата са по-малко ясни: В посланието си до византийския император Михаил III през 862 г. нейните князе Ростислав и Светополк могат основателно да твърдят, че след дългогодишна покръстителска дейност техният народ вече се придържа към християнския закон. Въпреки това владетелите на Велокоморавия молят не само за изпращането на епископ – както през 860/861 г., когато Ростислав се обръща най-първо към Рим (като инстанция, отговаряща за страната му) – в посланието си до Византия те молят освен това и за подходящ учител.

Би могло да се помисли, че моравците са осъзнавали определени недостатъци в своята християнска битност, които е трябвало да бъдат отстранени преди включването на страната в отделна епархия. В действителност, Житието на Методий обосновава искането с обстоятелството, че дотогавашните мисии за покръстване на страната поемали от три направления и поради различия в ученията пораждали объркване сред простия народ. Съответната глава от Житието на Константин обаче поставя ударение на езиковата проблематика и извежда от нея причината за искането за употребата на собствен, славянски език.

И двете взаимнодопълващи се обосновки, преди всичко желанието за употреба на народния език, вероятно само трябвало да дадат приемливо обяснение за това, защо Великоморавия след неуспешния опит с Рим сега пък се обръща към Константинопол. Но дори и това да е бил първоначалният мотив, между редовете се чете една нова концепция – която и двете страни е трябвало да приемат насериозно, защото единствено тя гарантирала успеха на мисията. Имам предвид въвеждането на народния език не само за целите на мисионерския катехизис, но и като богослужебен език. Понеже за мисионерски цели ирландската практика на използване на четвърти език не е била нищо необичайно дори в източнофранкското пространство, а славяноговорещи свещеници, които можели да прилагат тази практика на моравска почва без съмнение е имало достатъчно на брой в зоната на влияние на Залцбургската архиепископия.

Моравските князе очевидно са осъзнавали, че и от страна на Константинопол въвеждането на нов богослужебен език не е могло да бъде прието безусловно. Затова те предложили в добавка една особено привлекателна перспектива и за застраховка изтъкнали по-ранни прецеденти. Така Житието на Константин изрично подчертава ролята на образец, която щял да изиграе Велокоморавският пример за другите (славянски) държави. А заключителното изречение – “Защото от вас винаги е произлизал добър закон за всички държави” – може да се отнесе към онези принадлежащи към византийската “Общност на нациите” територии, чиято църковна самостоятелност в миналото била останала непокътната. Така, ако за илюстрация прелистим Житието две глави по-нататък, ще видим как в спора с “триезичниците” във Венеция Константин-Кирил привежда като примери за сравнение арменците, сирийците, коптите и други народи.

Как е било формулирано посланието на моравските князе в действителност, т.е. дали темата за употребата на народния език е била изрично заложена в него, или може да се изведе само по умозаключите­лен път, ние, разбира се, не знаем. Осведомени биваме само за това, че личните идеи на Константин-Кирил са се намирали в съзвучие с намеренията на моравците. Защото, помолен от императора да се постави на разполо­же­ние като учител на моравците, Константин първо иска да се увери дали славяните вече не притежават своя собствена азбука; и когато получава отрицателен отговор, решава да поеме предизвикателството при две условия: ако му се разреши да изобрети такава азбука и ако с това не си навлече опасността да бъде обявен за еретик. И двете му условия биват изпълнени.

Планът на моравските князе, както изглеждало, вече потръгвал, макар и само на отделни етапи: Византия всъщност изпратила единствено учени мисионери за изграждането на славяноезична църква, но засега се въздържала от стъпката да й отреди правото на епископ.

И така изглежда, че първоначалната ориентация на Кирило-Методиевата мисия като цяло се намирала под егидата на Константинопол, но не и изцяло под гръцки знак. Защото отстъпката на собствен църковен език означавала, както изтъкнал и императорът в своя отговор до моравците, равнопоставеност с онези “велики народи”, които още “в първите години” се били присъединили към християнството. Забележително е, че това обстоятелство намерило израз и във формалното изграждане на Константиновата азбука – глаголицата. Макар и като система да се базира на гръцката писменост, тя обаче е офор­мена така, че не напомня нито на гръцката, нито на латинската азбука.

Цели три години програмата била в ход и въпреки съпротивата, оказана скоро от страна на конкуренцията, отбелязвала и успехи. Това, че по-късно се наложило да бъде модифицирана, било свързано с източнофранкската съпротива. Парадоксално е обаче, че поводът за това станала ролята й на образец за един друг кандидат за присъединяване, непосредствен съсед на Моравия. Нека да видим как става това:

Когато Константин и Методий се отправили през пролетта на 863 г. да култивират моравското християнство, Ростиславовата държава вече около осем години се радвала на политическа независимост. За разлика от нея, под франкско владичество оставала съседна Панония на маркграф Коцел със седалище Блатноград, на езерото Балатон. Обединяващото звено за двете държави представлявала една седемдесетгодишна зависимост от две западни църковни общности, зависимост, която била поставена под въпрос най-напред от Ростислав, а после и от Коцел. Преобладаващият дял от това влияние се падал на Залцбургската архиепископия с нейните подразделения, по-малка част – на Аквилейската патриаршия, което се отразявало и в стремежите на двата конкурента към покръстителска мисия.

За тези конкуренти изборът на Ростислав в полза на византийското християнство в славянски облик означавал атака по два фронта, срещу което братята можели да изтъкнат като довод в крайна сметка единствено тежестта и авторитета на източнофранкския съюзник Византия. Най-малкото, преди отпътуването им към Коцел нищо не давало признак за начеваща прозападна ориентация. Обратът следователно станал с помощта и под влиянието на блатненския княз, при когото славянските първоучители прекарали зимата на 866-867 г. Най-късно през лятото на 867 г. вече ги откриваме във Венеция, а още в края на същата година – в Рим.

Какво се е случило? Какво, първо, подтикнало братята да приемат покана за посещение в двора на Коцел, в който, си давали среща тъкмо техните франкски противници? И какъв бил мотивът те да потърсят и намерят като пристан за крайната цел на пътешествието си – ръкополагането на учениците и благославянето на книгите им – не Константинопол, а Рим?

Нека хвърлим светлина върху задкулисния план на събитията: Още в годината, в която двамата братя започнали мисията си, издигането в сан на същия онзи патриарх Фотий, на когото те също дължали изпращането си в Моравия, било обявено от папата за неканонично. Следващата година, макар и донесла засилване на византийската позиция на Балканите с покръстването на хан Борис, била обаче белязана и с победа на Лудвиг Немски над Ростислав, който сега трябвало безгласно да толерира възобновяването на мисионерската дейност на франките в Моравия.

Събитията от 863–864 г. имали две непосредствени последици. В политически план те довели до разтрогването на старите съюзнически отношения, от една страна, между източнофранкската държава и България, а от друга, между Великоморавия и Византия. В църковно отношение те изострили противоречието Рим – Константинопол, тъй като Рим гледал на западните територии на Първата българска държава като на част от своята юрисдикция.

Като закъсняла последица от това се проявили тенденциите към брожение и разкол във вътрешността на България, които през втората половина на 866 г. принудили Борис да възобнови старите взаимоотношения под нов знаменател. Той подновява не само политическата връзка с Лудвиг (и създава у него впечатление на заинтересованост и за църковна връзка), но и подава и пред папата молба (под формата на въпроси) за основаване на отделна епархия. Това, с което няколко години по-рано Великоморавия не съумяла да се справи – постигането на църковна независимост от съответните съседи и политическо признание чрез изиграването на римската карта, – от перспективата на периода в края на 866 – началото на 867 г. изглеждало да се удава на България.

В тази ситуация Коцел засвидетелства живия си интерес към славянската мисия и поканва двамата братя да запознаят него и петдесет приближени с постиженията си – шанс, който братята не можели да пропуснат! Разширяването на тяхната дейност върху източнофранкска територия изисквало обаче определена готовност за компромиси, водена от познанието, че далечен Константинопол тук едва ли можел да отбележи пробив без писмени пълномощия. Нужда имало следователно от нова програма, която да се съобразява с предпоставките на съответната юрисдикция, но която и да оставя за духовно-политическите специфики на носителите си известно пространство за маневриране. В разговорите с Коцел програмата добила очертания; но дали можела да бъде внедрена на практика, трябвало тепърва да се провери.

И така, избран бил маршрутът през Венеция, който бил счетен за най-подходящ по три причини: оттук те можели да се отправят както към Константинопол, така и към Рим; тук можели да получат последните новини, както и да изпратят съответни сигнали и да изчакат реакцията на курията.

Сигналите могат в общи линии да бъдат реконструирани. Три от тях засягали споменатата програма, четвъртият й придавал благоприятна рамка:

Първо: Юрисдикцията над териториите на Коцел и Растислав трябвало да бъде прехвърлена към отделна архиепископия. За един преходен период Рим трябвало да я упражнява пряко.

Второ: За разлика от досега, в ритуала трябвало да се въведат и основни римски елементи. Като възможен образец за компромиса можела да послужи практиката на подчинените на Рим италогърци.

Трето: Официален писмен и говорим език на новата църковна провинция си остава славянският; относно дела на други езици, в частност на латинския, трябвало да се преговаря.

И четвърто, било дадено да се разбере, че не се идва с празни ръце: Откритите някога от Константин в Херсон и носени като свидетелство за славянската мисия мощи на Климент Римски, наследник на Свети Петър и най-важния изразител на върховенството на папата, трябвало да бъдат занесени на подобаващото им място.

Показателно е, че съпротивата пламнала отново по езиковия въпрос, докато други въпроси, които по липса на материал по същото време се разисквали надълго и нашироко в България, очевидно тук не наливали масло в огъня.

Както и да е. Когато пристигнала поканата на папата, братята имали всички основания да си отдъхнат. Защото получената непосредствено преди това вест за убийството на император Михаил и за заточението на патриарх Фотий трябва да ги е изпълнила със силна тревога. Може би те все пак щели още да отложат пътуването, ако във Венеция би ги била стигнала новината за смъртта на папа Николай I.

Неговите наследници се оказали обаче отзивчиви. Та изгледите били наистина обнадеждаващи. Последователното изпълнение на новата програма щяло да означава ни повече, ни по-малко от определянето на целия славянски Балкански полуостров в полза на Рим. Ако би станало по волята на Рим, Методий би трябвало в качеството си на обновител на отдавна осиротялата Сремска митрополия на средоточието между Великоморавия и България да ръководи всички славянски територии, включително и България.

Известно е, че планът не се е осъществил, във всеки случай не изцяло и не за дълго. За тази цел трябвало Рим или да действа изключително бързо, или да разполага с повече време. Защото противниците отговорили незабавно. Щом изтекла информацията, че Методий напусна Рим в ролята на папски легат, за да подготви заедно с Коцел всичко необходимо за възобновяването на Сремската епископия, Константинопол използвал църковен събор, за да реши въпроса за църковната принадлежност на България в своя полза. По-практична и по-драстична е била източнофранкската реакция. Едва ръкоположен, след един скалъпен процес Методий бил изтеглен в глуха линия, като го поверили на охраната на далечната обител Райхенау. Същевременно противниците му се заели със съставянето на т.нар. “Conversio” за доказване несъстоятелността на претенциите на Светия престол с аргумента за изтичане на право на давност.

Папа Адриан II бил вече прекалено слаб, за да притегли отново юздите към себе си. Почти три години Коцел безуспешно се мъчел да издейства освобождаването на своя владика. Чак след избирането на папа Йоан VIII се стигнало до там: През май 873 г. Методий поел наново работата си, новата програма заработила – естествено не без забавяния и с ограничение на дейността си само върху териториите на Коцел и Светополк, който междувременно успява по насилствен път да стане приемник на Растислав.

Ядрото на току-що очертаната теза, която развих през 1989 г. (Miklas, H. Litterae palaeoslovenice. //Saeculum 40 (1989) 3/4, 253-271) се формира от идеята за компромис – за един “трети път” между Рим и Константинопол, една източно-западна ориентация по италогръцки модел. Докато рамковата концепция произтича от историческите факти и свързаните с тях заключения, предположението за един специфичен, италогръцки модел се основава главно на запазените литературни свидетелства. Техният брой междувременно значително се увеличи. Увеличиха се също и признаците за това, че още първата програма е съдържала известна западна ориентация; което означава, че разликите между двете програми трябва да са били малки. Това сочат, от една страна, изследвания на мотивите за пренасянето на мощите на Св. Климент Римски, а от друга, моят анализ на символичното въздействие, което Константин-Кирил свързвал със своята азбука, глаголицата. Тук трябва да се откажа от детайлите и ще се върна веднага към хода на историческите събития.

Въпреки че е прецедентен случай, новата програма не била достатъчно дорасла, за да устои на двойния натиск на Залцбург и Аквилея, а и дори при Рим се натъкнала на все пò и по-слаба взаимност. Това, че и Константинопол не можел да одобри такова решение, е ясно. Ако едните не били готови да се примирят с ограничаването на своята юрисдикция, то за привържениците на латинската традиция трън в очите представлявали славянският църковен език и свързаната с него писменост. Защото точно по този пункт италогръцкият модел се отличавал от «доктрината на Методий» – както тя била наречена по-късно от противниците си. Освен това, една призната от Рим славянска митрополия след присъединяване на други държави щяла да означава една прекалено висока концентрация на власт.

Така мисията на двамата братя претърпяла поражение върху собствената си почва на възникване, още преди Унгария да поеме политическото наследство на Великоморавия. Това, че тя оцеляла на други територии – че сред по-сетнешното православно славянство на нея дори било отредено да се въздигне, подобно на феникс, – от гледна точка на онова време би могло да изглежда като стечение на различни щастливи обстоятелства, но всъщност имало по-дълбоки причини. Фениксът, който се възправил из пепелището, била България, последвана от своите съседи Сърбия и Русия. Тук осъществима се оказала първата програма на славянските първоучители.

На втората програма, както се смяташе досега, било дадено да води краткосрочно съществуване в “сянка” в Бохемия и при хърватските глаголаши. Но докато срещу идеята за континуитета й в чешкото пространство биват издигани все по-сериозни аргументи, увеличават се и признаците за това, че тя оцеляла продължително време и в Босна, и че въздействието й не подминало дори България.

При това преди всичко България все още задава загадки пред изследователите. Този редом с Великоморавия най-мощен кандидат за присъединяване приел християнството от Византия около 865 г. и с решение на събора от 870 г. бил зачислен по юрисдикция към Константинопол. Рим може и да не изоставил надеждата си да спечели обратно България, както свидетелстват папските документи. Но утвърждаването на българската митрополия от Константинополския събор от 880 г. сложило край на тези надежди – поне дотогава, докато България сама не потърсила път да се изтръгне от византийската хегемония. В действителност, чак до падането на България имало още няколко подобни опита. Никой обаче изглежда не е бил в състояние да обясни феномена, защо български книжовници продължавали чак до времето на (новото) византийското господство в Х в. да съхраняват елементи на западна литургична традиция.

Ясно изглежда във всеки случай, че за адекватното разбиране на ситуацията трябва да изхождаме от две особености: от употребата на глаголическата азбука – след създаването на кирилицата, както и от обстоятелството, че тези извори със западни елементи са запазени не на българска почва, а в християнския Изток (най-вече в Синай), отчасти дори са били писани там.



И в случая с Босна вниманието ни събужда на първо място съхраняването на гла­голическата традиция. Освен това, през последните години Мартин Егерс (Eggers, M. Das Erzbistum Methods. Lage, Wirkung und Nachleben der kyrillomethodianischen Mission (Slavistische Beiträge 339). München 1996) събра исторически сведения, говорещи за това, че и босненската територия някога е принадлежала към Методиевата митрополия. Струва ми се обаче, че от вниманието му е убегнал един важен аргумент: а именно, изолацията, в която босненската църква е изпаднала поради яростното си придържане към Методиевата доктрина, и която я превърнала в пристан за други изолирани и прокудени, на първо място за богомилите. Затова никак не е чудно, че нейните привърженици, които с право се наричали просто “християни” – веднъж обвинени в разколничество – по времето на ислямската окупация се отворили за исляма повече от всички други. Понеже след голямата схизма за единаци, невземащи ничия страна, вече нямало място – те трябвало да се решат към кого да принадлежат; така, както хърватите се решили в полза на едната страна (Рим), а българите на другата (Константинопол).

И така иронията на съдбата пожелала онзи църковен, икуменически компромис, който съвременниците му наричали “Методиева доктрина”, в крайна сметка да прелее в онзи клин, което застрашава единството на Европа и до ден днешен.
с. 1

скачать файл