Книга първа "…Пиши с кръв и ще проумееш, че кръвта е дух… Тъй рече


с. 1 с. 2 ... с. 8 с. 9
Принц Папа Жан Брат Стивън НА ПОКЕР СЪС СМЪРТТА Роман Книга първа "…Пиши с кръв и ще проумееш, че кръвта е дух… Тъй рече Заратустра!"НИЦШЕ Из "Тъй рече Заратустра""И не е за чудене…"Коринтяни, 11:14,15 ПРОЛОГ Когато вратите се затвориха зад гърба ми в мен изведнъж нахлу реалното усещане и ужаса от всичко ставащо. Намирах се в шахтата. Сутринта асансьорът щеше да послужи на някого, за да слезе до избата и тогава щях да бъда смазан - така, както бе определил жребият…Братята ми бяха оставили бутилка водка и достатъчно сънотворни, за да ми бъде по-леко, но аз исках да приемам всичко трезво. Кой знае? Може би щях да успея, дори и да се спася. Последствието щеше да бъде отлъчване от братството, разбира се това щеше да ме огорчи. Вече бях разбрал, че до този момент бях бягал от нещо, от което всички бягаме, защото ни е страх да го погледнем в очите…Това, заради което пием алкохол, отдаваме се на словесни фантазии, ходим на лов, превземаме върхове, втурваме се в разврат, вземаме наркотици, градим си илюзии, правим се на влюбени, вярваме в Бог, в комунизма, фашизма, будизма… Бях влязъл в братството именно поради трайно обхаваналата ме душевна слабост вследствие непреодолимото усещане за порочната илюзорност на всичко, което ме заобикаля, както и поради физическия си недъг. Не изпитвах вълнение, и застанах под двете редици мечове, държани от братята, нито пък когато срещу мен проблясна металната маска на Апостола. Не трепнах и когато започна речта му. - Добре дошъл при нас, братко. Можеш да избереш днес - дали да живееш в дебрите на измисления от простолюдието свят, или да издереш с нокти от себе си всичко това… Съдбата е бавно горяща клада, на която завързани върху нея хората стоят и чакат мъчителното си изпепеляване.А ние решихме сами да изсипем барут в огъня и да се взривим, да се освободим от бавното тлеене, когато кръвта ни все още буйно пулсира. Дълго пасяхме смешни и голи, с устрема на добрите мравчици. Търсехме разтваряне в празни конфликти, в секс, сласт, сладникави мечти и какво ли още не… Чуй небето: то отново ни зове, светкавиците бият туш. Нека забравим дребните проблеми и празните си светски стремления, окончателно да смажем суетата.Настръхнах, понеже думите му удариха право в сърцето му.- Ти си Мартин Болен! - изрече Апостолът, а думите му биеха стените като с камшик.Кимнах. Искаше ми се да кажа "да", но съм ням по рождение. Бях свикнал с това и рядко изпитвах пориви и желание да говоря. Сега исках да викам - това би ме спасило. Хората може би ще ме чуят и извадят.Спомням си, когато бях малък, никой никога не ме чуваше, а толкова го исках. Често ми се искаше да изкрещя, така че да разтърся прозорците и да вцепеня хората. Уви, бях ням. Сигурно затова плачех често, но никой не го знаеше. Трудно общувах и замествах външния свят със свой. Не за дълго. Светът ми бе крехък и бързо се рушеше. Докато накрая се уверих, че и другите не живеят в реалността, а в илюзиите си за нея.- Шестнадесетгодишен си! - продължаваше Апостолът.Кимнах. Чувствах се на шестнадесет, но не можех и не исках да уточнявам.- Знаеш ли достатъчно за пътя, който си решил да поемеш? Сигурен ли си напълно в себе си?Кимнах.- Готов ли си да положиш клетва? Пред себе си! Пред братята си! Пред мен!Отново кимнах утвърдително.- Заклеваш ли се да бъдеш верен на братството?Заклех се. Отекна гонг, а срещу мен нещо проблясна.- Заклеваш ли се да пазиш неговата тайна?Потвърдих.Отново ударът на гонга и светлината, но много по-силни.- Заклеваш ли се да забравиш името си, личността и поривите си по време на ритуалите и да бъдеш част от общото цяло, изградено от братята ти?Заклех се. Многократно по-силен удар и светлина.- Заклеваш ли се безпрекословно да изпълняваш това, което ти определи жребият и твоите духовни учители?Заклех се.- Да изпълняваш уставите на нашето "Братство на риска"!Клетва. Удар с проблясване. Тогава бях в някакъв унес. Духът ми сякаш ме напусна, а тялото ми бе обляно в пот. Не от страх, не. Просто не бе възможно да съм изпитвал страх по това време. Не знаех какво предприемам. Не бе и от вълнение. Беше някаква инстинктивна реакция от словесната атака на Апостола, чиито словоизлияния продължаваха да се сипят върху ми. И ето - бях приет в "Братството на риска" - така и не се запознах с никого през двумесечните всекидневни ритуали. Качулките прикриваха лицата ни и никой не продумваше ни дума с някого. Разпознавахме се по рисунките, извезани върху черната ни униформа, над сърцето. Самият аз се гордеех със своята. Бе едно огромно изразително око, която сякаш говорежше - това, за което бях мечтал цял живот.От самото начало си знаех, че ще свърша под асансьора. Бях единственият ням и не можех да се спася с викане. Така че бе напълно редно асансьорната шахта да се падне на мен. Не ми се падна "морфина" или "релсите", а това, което бях очаквал толкова дълго време и което се бе превърнало в мой постоянен кошмар. Предчувствието и този път не ме излъга…Стоях седнал върху студения бетон, с гръб, опрян на стената и поглед, вперен в неподвижното асансьорно дъно. Часът бе вече три. Ако мама вече се бе прибрала, сигурно много се притесняваше, макар че вече бе свикнала да закъснявам, а и не предполагаше какво става с мен. След няколко дни, когато намереха смазаното ми тяло, щеше да разбере тайната ми. Сигурно щеше да плаче много. Бях я видял веднъж да плаче в църквата, по време на изповед за блудството й. Вече знаех защо бях разбрал, че тя често спи с мъже, за да имаме с какво да живеем. Сега щеше да плаче много повече от тогава - нали е майка. Ако тя не ми прости - кой?Скоро братството ще се разпадне. Все някой ще разкрие убайството на свой близък и този психопат, Апостола, ще бъде наказан. Едва сега, когато затвориха вратите на шахтата, разбрах истината. Видях нещата в тази светлина. Защо цената трябваше да бъде живота ми и сълзите на мама? И сякаш грапава ръка стегна гърлото ми отвътре и почувствах как ще изхлипам. "Е, ама от това полза няма" - изкрещях на себе си. "Няма! Не си обикновено дете! Знаеш! Знаеш, че баща ти е бил автомобилен състезател, загинал при автомобилна катастрофа. Както майка ти твърди, ама че плоска лъжа, и престъпник, отчаян престъпник, застрелян по време на обир. Знаеш, че самата тя е проститутка и въпреки това най-добрата в света! Знаеш, че си с висок коефициент на интелигентност дори за своите шестнадесет години! Знаеш, че светъ е скапан! Знаеш, че не можеш да го приемеш!, Знаеш, че не искаш да се присбособиш, а сега вече не можеш и да избягаш. Жалко е, че късно преосмисляш нещата, но не плачи. Сега е прекалено банално да плачеш! Нали си по-различен? Ако искаш, пий…Не!Запратих бутилката в стената. Пръсна се на парчета, а течността очерта върху стената формата на медуза. Да, разбира се - да. През лятото обичах да играя на плажа и да хвърлям медузи колкото може по-далеч.Изведнъж асансьорът тръгна. Изтръпнах. Усетих един от редките подтици да правя онова, което не ми е дадено - да викам. Започнах бързо да се моля наум, нервно и несъзнателно. Никога не бях се молил, откакто бях видял как мама плаче в църквата. А сега се помолих: не за спасението на душата си, а за това, асансьорът да спре. Но той не спираше. Дистанцията между мен и приближаващото му дъно се скъсяваше. Боже, спри този асансьор! Спри го, моля те! Залитнах, паднах на бетоновия под и задрасках с нокти по него. Шумът от движещия се асансьор секна току над главата ми. Плахо погледнах нагоре: бе спрял на партера. От него ме деляха по-малко от два метра. Засмях се истерично и безгласно, както само аз го можех. Асансьорът тръгна отново. Напрегнах се. Но уплахата ми трая кратко. Този път бе тръгнал нагоре. "Стига си крещял" - чух в главата си. "Не ме оставяш да спя. Виж кое време е! Какво ти става?""Нищо, скъпа. Скоро ще се разделим. По-точно няма да се разделим, но няма да можем да си кажем нищо. И двамата ще сме лишени от тази възможност. Благодаря ти, Катя. Все пак ти си единствената, с която можех да говоря през всичките тези години. Единствената, която разбираше онова, което й казвам. Жалко, че съществуваш само във въображението ми…"Престани! Разбира се, аз съществувам! Дишам, храня се, слушам "Стоунс", "Битълс", "Дийп Пърпъл". Обичам фантастични филми. Обичам и теб, макар че никога не съм те виждала. Аз поне знам, че ти съществуваш, а не си герой на въображението ми. Твоят глас идва някъде от дълбините на мозъка ми… А и престани с това "Катя". Казвам се Джина.""Така наричаха кучето ми" - засмях се аз."Мартин, ти си отвратителен. Чао" - изрече и замлъкна. Това момиче бе една малка загадка. Изглежда живееше в мен. Но наистина живееше - тя бе свободна. Не бе като другите герои на въображението ми, с които бях населил собствения си вътрешен свят. Те вършеха всичко, което измислях. Тя бе свободна. Много свободна. Знаех, че е родена от самотата ми и душата ми е имала нужда от нея. Затова я и имах. Една част от подсъзнанието ми работеше за нея. Знаех още, че тя не съществува извън моето тяло. Все пак я обичах. "Джина, не мълчи, моля те. Свикнал съм със самотата, но сега тя действително ми тежи. В безизходица съм.""Знам, всичко което мислиш го чух! Изглежда от възбудата мислите ти са стройни. От два месеца не можех да се свържа с теб и едва сега разбирам причините. Защо извърши тази глупост? Знам, въпросът ми е безмислен. Ти не можеш да ми отговориш. Късно е да съжаляваме, трябва да измислим нещо. Още има някакъв шанс.""Не измъчвай мозъка си. Поговори ми за друго. Ти живееш в друг свят. Светът, който аз съм ти създал. Ти си в друго измерение и в друга вселена. Те по-добри ли са?""Какво се правиш на бог! Аз имам един единствен Бог - той е създал моя свят и мен, а не ти. На него се моля, на него паля свещи, а не на теб"."Стига!""Уверих се в друго. Не ти си ме създал, а аз теб. Ти си герой на въображението ми. Аз съм създала твоя свят.""Добре, Джина, добре. Моля те, тогава помилвай ме! Спаси ме". - изрекох иронично."Не се упражнявай излишно в сарказъм. Дори сега в манията си за величие не мислиш ли да се спасиш, а само да докажеш, колко над мен стоиш? Да, наистина не е възможно аз да съм те създал. Моят герой не е такъв. Не бих се влюбвала в него, в моя свят, не бих го разлюбвала, не бих го подлагала на изпитания. Бих го натикала в еднообразен, вял, скотски живот… Не съм и игра на твоето въображение. Не съм и игра на твоето въображение, защото това за теб е единствено химичен мозъчен процес. Всичко това не представлява за теб доказателства. Жалко, че не разполагам с дълги и сухи формули, потвърждаващи двустранната ни реалност. Твърде непостижими са, а и да не са такива, нямаше да бъдат толкова красиви, колкото самото усещане. "Не знам защо ми го каза. Или ми се иска да се правя на глупак пред себе си, или ми се ще да запазя нещо за последния момент…Знаеш ли, би могла да намериш блока. Ако съдя по асансьора, това е някакъв хотел.""Божичко, та ти дори не знаеш къде се намира?""Уви! Ритуалът изискваше когато влизам в шахтата да бъда със завързани очи."Усетих смущение, после връзката прекъсна. Случваше се често и винаги ме натъжаваше, но сега бе много по-тъжно отвсякога… Нищо! Няма да се разсейвам повече. Ей сега нещо може да ми хрумне. В такива моменти това е лошото - че се опитваш да нарушиш естествения ход на мисълта, а тъй като това е невъзможно, заместваш го с нещо друго. Най-вече с въображаем изход. Така и не усещаш как се изплъзваш отново, което би ти било от полза. Ех, ако имах криле! Бих се издигнал и дръпнал дръжката, свързана с езичето на някоя от вратите. Жалко.Над мен отново се чу познатото бучене и скърцане. Стиснах устни. Червата ми се обърнаха, кръвта ми застина. Допрях се плътно до стената, макар че знаех колко е безмислено това. И тогава шумът пак секна. Заедно с обхваналото ме облекчение, усетих, че се разтрепервам. Запалих цигара. Ръцете ми бяха като чужди. Не бях пушил повече от едно денонощие и димът ме замая. Мисълта ми заработи на по-бързи обороти. Да, по дяволите, да! Как не се сетих по-рано! Асансьорът отново бе спрял на партера. Отдолу имаше някаква издатина като лост. Сигурно имаше някаква функция. Ако можех да стигна дотам и да се хвана, щях да успея да се протегна и да отворя вратата на избата. Може би използвайки двете перпендикулярни стени щях да успея да изпълзя. Изчаках да се успокоя и започнах. Беше трудно, но съзнавайки, че може би това ще е последната ми възможност, напрегнах неимоверно всичките си мускули. Изкачих се около метър. Продължих да напредвам. Още, и още, и още! Потта се стичаше в очите и по устните ми, паренето й като че ли ме стимулираше. Заалових се за лоста и преметнах крака си. Нямах никакво време за губене. Протегнах ръка, дръпнах дръжката и с палец натиснах вратата. Отвори се. В този миг усетих някакво пропълзяване по крака, с който се бях опрял на лоста. Не помислих, а действах светкавично - инстинктивно и погрешно. Ужасът ме удари като камшик през лицето. Това, което пълзеше по крака ми, бе скорпион! Избързах и това ми струваше скъпо! Ужасен, го ударих с ръката си, с която се държах за лоста и секунда след това паднах отново в шахтата. "Откъде ли се взе тук скорпион?" - помислих си, преди за секунда да загубя съзнание.Когато се свестих, скорпионът отново пълзеше по мен. Съумях да го изритам и с бързо движение скочих и го стъпках. Само че успя да ме ужили. Слава богу, жилото едва ме убоде, но отровата на скорпиона е достатъчно силна.Едва сега усетих болката в левия си крак. Вероятно бе счупен, а също и пръстите на лявата ми ръка. От главата ми течеше кръв. Погледнах през размазаната пелена от сълзи и кръв към другата ръка - започваше да се подува. Бях ужилен. Седнах на земята, стегнах здраво ужилената си ръка с колана, а с токата разцепих до кръв кожата си. Виеше ми се свят. Не знам от отровата ли, или от изгубената кръв…Реалността губеше формите си… Една от стените се превърна в Апостола, който говореше с гласа на възпитателката ми, изричайки онова, което обичах да казвам на Джина: "Като че ли гонитбата на надеждата трае само докато разкодираш шифъра й. Защото самата надежда се състои от набор илюзии. Когато разбереш това, настъпва безмислието. Виждах още дълги редици от подскачащи се и движещи в осова линия хора с празни наркомански очи, които ми се подсмихваха и ме сочеха с пръст, а аз се чувствах безсилен дори да ги наругая. Няколко вериги ме повлякоха към земята. Стените като че ли се заиздуваха в чудовищни пулсации. Клоунска маска падна на лицето ми и виждах само небето, а то бе дъното на асансьора, което скоро щеше да ме смаже… Сепнах се. Чувствах се чужд на самия себе си, и раздвоен, все едно, че живеех не само в този, но и в някакъв друг свят, а може би никъде... В същото време част от съзнанието ми си даваше сметка, че това са халюцинации."Какво ти е, Марти?" - чух отново гласа на Джина. "Какво ти е?"Беше разтревожена. Не й отговорих - нали всъщност и тя беше халюцинация. А толкова дълго бях не по-малко щастлив от другите, които си имаха истински момичета… Упоритостта ми обаче не продължи дълго. Разказах и всичко, което ми се бе случило през последния час. Или часове. "Значи си във временна безопасност"."Да. Докато не затворят вратата, асансьорът не може да се движи. Ако сега можех да говоря и да викам…""А може би ще те забележат?""Едва ли. Тъмно е. А няма и нищо, което да хвърля по оня, който ще поправя вратата, за да привлека вниманието му. Страх ме е.""А не можеш ли да се добереш до вратата?""Не и в това състояние."Връзката отново прекъсна. Едновременно с това асансьорната врата широко се отвори . Подскочих и затропах по пода. Опитах се да изсвиря с пръсти, но и това не бях се научил да правя… Започнах да пляскам с ръце, но отново с незадоволителен резултат. Призля ми. Хванах скорпиона и го хвърлих. Онзи подскочи и преди да затвори припряно врата го чух стреснато да казва:- Това пък откъде се пръкна?Асансьорът тръгна нагоре."Здравей" - чух гласът на Джина. "Моля те, говори ми нещо. Може и да ти се струва глупаво, но се боя. Настина, нелепо е да ме утешаваш, когато сам си в такава ситуация, но…""Не, не е глупаво. Често съм бил на твое място. Страхът съдържа в себе си надежда. Затова се страхуваш. Моята участ е ясна. За какво да изпитваш страх? Никой не може да избяга от отредената му шахта. Четирите стени го ограничават, земното притегляне го ограничава. Глухите и слепи асансьорни техници го ограничават По него пълзят скорпиони, пада от високо, унася се в лепкави халюцинации -равносметки на всичко това, което е видял и знамения на близкия край. Остава му да чака асансьора си, а тогава се появява някой като теб и прави всичко възможно да му е по-леко, или обратното, което се случва по-често. Всеки в живота си носи една Джина, която, уви, в деветдесет и пет процента от случаите остава не по-малко илюзорна от всички останали.""Малко изненадваща е горчивата ти мъдрост в неща, в които нямаш опит. Разкажи ми нещо за "Братството на риска"."Мисля, че съм ти разказвал някои неща. Не е особено интересно. Не вярвам да харесаш това, че веднъж се наложи да играем на руска рулетка. Бяхме шестима и имахме три тегления. При първото се застреля Гълъбът. При второто - Желъда… Спомням си треперещите ръце на всеки от тях. Гълъбът бе преди мен, Желъда - след мен, изобщо имах ужасен късмет.""Като че ли единствено, когато си близо до смъртта можеш да оцениш живота.""Така е. Мнозина от членовете на братството избягаха…Те вече ще бъдат доволни, колкото и скучно да живеят сега. Вече са се научили да оценяват в живота и малките неща. Щастието на роба не е в железните му ръце, нито в жилите му, които преобръщат планини и са стаили в себе си безброй страсти. То е в духа му, устремил се към изконната свобода, неоценена от "свободните" богати лигльовци, нещастни роби на самоцелната консумация. Те не ценят свободата си. Така е и с риска, и с живота. Закупеният с цената на риск живот е много по-ценен, защото той ти дава възможност да разбереш и запомниш, че смъртта и животът са само един хибрид между краткото настояще и безкрайното бъдеще.""Може би е така и със всичко, което имаш. Едва сега, когато мога да те загубя, разбирам какво си бил за мен.""Мисля, че си говорим банални неща" - казах, след което млъкнах."За бога, говори" - почти извика тя. "Е, стига де. В този момент не ми е до приказки.""И товма е банализъм! Всеки в подобна ситуация би отвърнал така."Ядосано свих устни. Сега ми трябваше време цза последен размисъл, но това момиче не ме оставяше. Притесняваше ме и ме караше да говоря безсмислени неща."Джина, още ли слушаш?""Слушам ти глупостите. Подслушвах те. Горкичкият, побъркал се е от страх!"Вече наистина не ми пукаше и се оставях на емоциите си."Сигурно разбра, че те обичам" - продължих с неестествен пиянски тон."Не можеше ли да го кажеш както трябва а не от неуместна свенливост да се лигавиш?""Какво да правя, като никога не съм имал момиче… Но какво става, защо те чувам толкова ясно? Унасям се, Джина - ще приема смъртта сънувайки… Радвам се, че те имах, макар и нереална."Асансьорът тръгна към мен. Нямах време дори да се изплаша. Само извиках. Действително изкрещях…*** Когато се свестих, бях в някаква хотелска стая. До леглото стояха мама и едно странно познато ниско момиче на около осемнадесет, с дълга и права кестенява коса и лунички по носа.Очите на майка ми бяха насълзени.- Ти си Джина, нали? - обърнах се към момичето. - Ккаво стана всъщност? Защо съм тук?Очите на момичето също се насълзиха. Изглежда днес ми вървеше да разплаквам хората. Навън слънцето изгряваше, неоновите реклами гаснеха една след друга. Най-ранобудните вече ръмжаха с автомобилите си. Сега за пръв път от толкова време се чувства наистина на шестнадесет години.Слънцето изгряваше, а онази шахта бе празна.- Видя ли, Мартин? - задъхано изрече тя. - Видя ли, че наистина съществувам?Мама вече плачеше.- Разказвай, де! - извиках нетърпеливо.- Ами немотата ти е предизвикала странната възможност да създаваш ултразвуци, недоловими за човешкото ухо. Въпреки, че при мен не е точно така, вероятно по силата на някаква аномалия и в моя мозък, аз съм успяла да възприемам този ултразвук като телепатични съобщения. Когато разбрах, че си в безнадеждно положение, аз се качих в колата си и започнах с концентрични кръгове да обикалям града, като търсех посоката, в която звукът се усилва. Така сравнително бързо те открих. После полицията издири майка ти.Станах от леглото и се приближих до Джина. Докоснах лицето й и развълнувано възкликнах- От плът и кръв!Целунахме се.После окончателно се осъзнах. Все още бях в шахтата. Опитах се да се свържа с Джина, ответ не последва. Та нали всъщност тя не съществуваше! Асансьорът тръгна надолу. Нещо ми подсказваше, че този път ще стигне до мен… 1.Напоследък Дейзи се държеше много странно. Знаех си, че всичко това е свързано с оная секта, чиито пастори бяха съвсем размътили мозъка й. Преди често бях си мислил, че фанатиците са като всички нас, само дето са малко по-добри и по-самоотвержени. Хора, направили своя избор малко по-радикално, избрали своя житейска норма, противоречаща на общоприетото. Самоубийството на Дейзи промени представите ми, Макар и особена, тя бе едно момиче, в което имаше много живот. Твърде много живот! Всичко между нас бе някаква проклета ирония. Когато се запознахме, самият аз бях пред самоубийство. Беше въпрос на дни да приключа с нелепия си живот. Всичко започна от момента, когато разбрах, че вече не мога, а и не искам да пиша. Едва ли това, което тогава се случваше с мен, е било резултат от някаква зла магия. Разбрах напълно какво означава изразът ми: "Ти не живееш в света, а в илюзията си за него, и чакаш, сънувайки смъртта". Разбрах го безсловно, както не бях привикнал да определям нещата и в този момент намразих думите си. След като напълно замъглих мозъка си с алкохол и всяка сутрин търсех спомените си, потънал в небитието, и се виждах като дух, ходещ по нажежени дяволски копия, започнах да разбирам, че повече не трябва да живея. Изборът ми назряваше и скоро щеше да не подлежи на никакви въпроси.Тогава се запознах с Дейзи. Тя беше единственият коз, който имах, за да не загубя играта си със смъртта, на която обърнах гръб. Дейзи бе толкова жива, че успя да прогони цялата обсебила ме мъртвина. Няколко дни след това, напук на откритията си за своя позор, започнах отново да пиша, а после забравих, че съм искал да умра. Последваха две щастливи години.После Дейзи влезе в тази шантава секта и много се промени, а за жалост аз нямах над нея оная власт, която тя имаше над мен. Тя имаше сили да спаси себе си, но не го стори.Когато разбрах, че тя ходи на някакви сектантски събрания, отначало не бях кой знае колко впечатлен, но известно време след това започна с повод и без повод да употребява проповеднически клишета. Вбеси ме последният кратък спор, преминал в кавга. Нямаше намерения да остави "братята" си и започна да се отнася доста студено към мен. Не можех да й въздействам, защото не я разбирах. Никога не съм бил в състояние да разбера обхванатите от какъвто и да бил фанатизъм хора. Все пак се опитах да го направя - обичах я и исках да вникна ва заболялата й душа, така както бях проникнал и в мислите й. Не успях. И точно когато вече подозирах, че е на път да ме напусне, я намериха мъртва. Беше се отровила. Но дали е било самоубийство или част от играта със смъртта, толкова характерна за някои секти! В края на краищата това не беше от голямо значение - резултатът бе налице. Отново си дадох сметка, че не ми се живее. Можех да се прострелям и един път дори опитах. Но видях в огненото дуло на пистолета смеещ се дявол с гадна сектантска физиономия и почувствах озлобление. Обърнах пистолета и стрелях няколко пъти в стената по страховитите сенки на дърветата от потъналата в полумрак улица. Не можех да умра, защото мразех. Мисълта като с назъбени ярки букви се запечата в стенанието ми. Засмях се истерично. Не бях в състояние да убивам, а и знаех, че ще е безсмислено да го сторя. Дейзи е желала тези проповедници, други хора вероятно също имат някаква нужда от тях. Така че не съвсем справедливо щеше да бъде да стоваря цялата вина върху сектата.Залитайки, отидох до рафта с бутилката, отворих със зъби капачката и я изплюх. Наоколо беше пустиня, уискито бе вода. Дейзи е желала да умре като малка девственица, предизвикала своето изнасилване, за да се окаже после виновница. Захвърлих бутилката в стената и започнах отново да стрелям. Този път в петното от пръсналата се течност, която напомняше стичаща се кръв.- Мразя ги… Мразя ги! - виках при всеки изстрел.Паднах на пода, почти задушен от сълзи и смях.2.Подсвиквах си и правех гримаси пред огледалото. Този път не се порязах нито веднъж и успях въобще да се обръсна добре, което ми се случваше рядко. От транзистора долиташе "Добре дошли в джунглата" на "Гънс енд Роузис" и си тананиках заедно с тях. Чувствах се отлично.- "Църквата на плявата и зърното" - засмях се през зъби. - "Добре дошли в джунглата", мисионери!По пътя към дома на Хари продължих да си тананикам. Той си почиваше. Тези дни си бил объркал дежурствата. Хари бе стабилно момче, нищо че бе ченге. Много си допадахме по душа с него, той бе свободомислещ и бе от рицарите-полицаи. Такива, на които им отива да бъдат шерифи в малко градче с добри и чат-пат лоши хора, за да могат да защитават първите от последните. Само че Хари си имаше свой район в големия град и често лошите хора бяха големи като града.- Моите съболезнования, Том - посрещна ме той. - Не можех да дойда на погребението, защото не успях да се освободя от някои служебни ангажименти. - Остава ми радостта от това, че често я виждаше жива, а в крайна сметка приятелите са приятели приживе.- Уиски?- Рано е. Днес ще имам работа. Много работа. "Църквата на плявата и зърното" е в твоя район. - Част от тях са дошли на погребението…- Може би някои от тях наистина я сънуват, но това е третото самоубийство.- Не може да се каже. Всъщност едното си е било направо нещастен случай, а другото - чисто убийство. Шята на онзи младеж е била така разрязана, че за да го направи сам е трябвало да го стори с бръснач за великани.- Не ти ли се струват подобни начини на умиране малко прекалени за такива сектанти?- Накъде биеш, Том?- Хм… да. Не знам кой дявол им помага така умело да бъркат в мозъците и то с такива печални резултати, и досега никой дане се е изпуснал някъде. Дейзи веднъж обаче ми каза нещо, което бе малко повече от обичайно говореното от техните хора.- Каза, че семето, ако не желае смъртта си и не се откъсва от стръка, не може да попадне в земята и да даде нов живот. Каза, че богоизбраните са тези, които са пожелали смъртта си, а послеса победили и това желание… Това не са съвсем християнски възгледи. - Не би трябвало да се очаква да бъдат такива, тъй като някои бегли сведения гласят, че тази секта вероятно е със сатанински уклон, колкото и да е маскиран с някакво псевдорелигиозно учение, за което не знаем нищо. Нейният пророк е типичен шизофреник-мегаломан, за което службите имат досие, макар и с доста бели петна в него.А сега не ти остава нищо друго, освен да ми кажеш какво значат за тебе тези думи, защото аз съм само полицай, а не писател или тълкувател на притчи.- Тези, които са мозъците на общността, явно много разчитат на самоубийци, които могат да превъзпитат. Вчера поразпитах малко. Сред вестникарите, които са писали за двата нещастни случая преди Дейзи, имам приятели. Понаучих нещо за двете момчета. И двамата са имали по няколко неуспешни опита за самоубийство. Между другото, единият въобще не е използвал великански бръснач, а е бил заклан с обикновена коса.- Дяволска работа! Понякога журналистите знаят повече от полицията. - Хари, аз съм на тридесет и нещо. А освен това имам в биографията си и два опита за самоубийство. От единия още нося белези по ръцете. Мисля, че ще успея да попадна там, където е попаднала Дейзи. Помисли си по какъв начин мога дастана помощник-шериф. Бихме мгли взаимно даси помогнем.Хари се усмихна- Ако се стегнеш и се покажеш печен, ще им видим сметката. Ако те са така опасни, колкото ми изглеждат, то тогава и твоята ухилена глава ще бъде намерена в някоя кофа за боклук. Ти си просто драскач, а не ченге. И мисля, че ще имаш нужда от помощ.- Май и ти като мен си доста луд. Сигурно си преценил риска, за да се хванеш на въдицата ми. Хайде изтъкни някаква плачлива социална причина, кажи ми че имаш подрастващи деца, които искаш да не попаднат при подобни хора, и така нататък…- Мога да го кажа. Нали съм само едно ченге и обикновен човек, който вярва в доброто… Мисля, че всичко това е добре дошло за теб. Рискът придава вкус на живота, а аз знам колко обичаше Дейзи. Това че сега си ухилен, не ме успокоява а повече ме плаши. Ти току-що ми припомни, че имаш два опита за самоубийство, а сме добри приятели. Кажи ми защо ченгетата не се самоубиват? Изгледах го в очите и изрекох възхитен:- Благодаря ти, Хари. - Мога да ти издействам значка на помощник-шериф, но това едва ли е наложително.- Мисля, че и този път ще трябва да направим номера с микрофона. Тези микрофони са нарушение на конституцията, но победителите не ги съдят.А онзи случай бе такъв. Аз и Хари не обичахме един и същ човек - корумпиран, силен на деня. Аз исках да го дискредитирам в пресата, а Хари да го арестува. Предизвиквах го с какво ли не, докато онзи хитрец се хвана така, че след това имах чувството, че ако се бе родил шаран, можех да го хвана с тояга. Пипнаха ме двама здравеняци и ме заведоха при него. той се опита да се споразумее с мен и аз приех. Само че Хари бе записал всичко. Този ход го очаквахме и микрофонът бе монтиран в един от кътниците ми.- Само при условие, че словесните ти изяви не се ограничават с междуметия и псувни - строго нареди Хари. - Кога ли ще загазя заради общите ни оригинални идеи?3.Десетина дни, в които доказвах, че имам качествата да бъда един от "богоизбраните", бе един от най-обърканите душевни периоди в живота ми. Сектата, в която бях попаднал, имаше съвсем други концепции за любовта и справедливостта, за доброто и злото, в сравнение с общопиретите. Нищо ново под слънцето, но за един обикновен човек това бе лакома бездна, която поглъща всичките му предишни терзания, преживявания, стремежи. Думите на Йоан Кръстител: "Лопатата е в ръката Му и Той ще очисти гумното Си, и ще събере житото в житницата Си, а плявата ще изгори с неугасим огън", се тълкуваха ежедневно и дори ежечасно. Всеки миг те търсеха в тях някакъв нов смисъл. От самото начало знаех, че ще премина през изпитание. Хората, загубили интерес към живота, бяха част от тези, които тук наричаха "богоизбрани". Често като библейска мъдрост се повтаряше следната сентенция: "Блажен е този, който е безразличен към живота, защото той ще усети вкуса му." Не схванах смисъла му, както и не разбирах и много от мистичните излияния на апостолите, макар да напрягах докрай ума си. Между всичките объркани неща, които говореха, се надявах да открия нещо съществено и все не успявах. Всичко продължи до мига в който апостолът на апостолите им рече, че аз имам качествата да бъда богоизбран и е време да премина през изпитанията. От мъгливите му думи успях да разбера, че чрез тях ще се излекувам от стремежа си към самоубийство, която е само знак, че божият глас е в мен, но че трябва да се освободя от болезненото противоречие на тялото си спрямо този глас и да не извърша това страшно прегрешение. Чаках този миг от много време и дните до него ми се сториха безкрайни. Трябваше да ме заведат в "храма". Знаех, че попадна ли в този храм ще усетя какво е да си загазил, но аз мразех и затова живеех. Качха ме в една разкошна черна лимузина. казаха ми да седна отзад и поставиха на очите ми тъмни очила, през които не можех да виждам. Не помня колко съм пътувал. Страхът от нещо неопределено, халюцигенната атмосфера на мрака, в който пътувах, направи пътуването ми вечно, и все пак, когато то свърши и махнаха очилата от лицето ми, за да видя масивната двукрила врата пред себе си, ми се стори, че сме тръгнали едва преди минута. Вратата се разтвори и ме поканиха да вляза. Попаднах в помещение, потънало в мрак. Виждаха се само очертанията на десетина стола и скамейката срещу тях. Седнах на нея. След около половин минута по-късно помещението се изпълни от тиха органна музика. Осветлението още повече отслабна. Единствено кръг от лампи осветяваше столовете насреща ми. Преброих ги. Бяха дванадесет.Малко по-късно дванадесет души с качулки насядаха на тях. После се разнесе глас, който не би могъл да се сравни с никакъв друг, нито пък с шум или музика. Сякаш идваше от чистилището. и най-талантливото перо не би го описало. И най-находчивият човек не би го оприличил с нещо познато. Беше ясен и басов, напевен и тежък. По нещо приличаше на проповеднически, по нещо на господарски, а другото бе всичко, на което би могъл да прилича нечий глас, но съставките му бяха така дозирани, че можеше да бъде определен само като свръхестествен.- Заклеваш ли се, че това което ще видиш по време на изпитанията, не ще издадеш никога? - отекна гласът.Бях замаян.- …И никога няма да нарушиш клетвата?- Заклевам се - отговорих тържествено аз. Ведно с потвърждението на клетвата ми отекна оглушителен гонг.- Заклеваш ли се, че не ще се откажеш от духовното лечене, на което ще бъдеш подложен?Поколебах се малко, но…-…И никога няма да нарушиш клетвата?Но въпреки това аз отвърнах:- Заклевам се да потвърдя уверението си. Заклевам се!Бях омаян и съвсем не знаех какво правя. Нов оглушителен свън на гонг и нов ослепителен блясък срещу очите ми. - Заклеваш ли се, че ще изпълняваш всичко, което изисква твоето лечение?…Недоумение, за каксво лечение обаче става дума…-…И никога няма да престъпиш клетвата?…Обаче връщане назад нямаше.- Заклевам се.Третият удар бе още по-оглушителен , а блясъкът - още по-ослепителен.- Заклеваш ли се да презреш думите страх и болка.Страхът вече го бях презрял, да…- Заклевам се.Чувствах се така, сякаш точно като Фауст се продавах част по част на дявола.- …И никога няма да престъпиш клетвата?- Че ще надскочиш понятията за добро и зло, за любов и омраза, в името на стремежа си да ги познаеш в техния абсолют…Чувствах все по-осезателно аабсолютът на злото да тегне със силата си.- … И никога няма да престъпиш клетвата си?- Заклевам се!Гърмеж замени гонга, а светкавица - светлината. Като печати върху моето "заклех се".- Да убиеш чувството за слабост по време на лечението си и да го заместиш с висши чувства?Какво, по дяволите, бе това "лечение"?- … И никога няма да нарушиш клетвата?- Заклевам се!Гръм и мълния разкъсаха пейзажа, сътворен за мигове от думите "заклех се".- Заклеваш ли се да не убиваш по времето на твоето лечение?Цялото това повторение започваше да ме вбесява.- И никога няма да престъпиш клетвата?- Заклевам се!- Заклеваш ли се да не напускаш своя храм, твоята клиника, докато не бъдеш излекуван…"И никога да не престъпвам клетвата".- …И никога да не престъпваш клетвата?"Майната ви! Аз в момента не мисля! Вашата манипулация ми е ясна! Ще видим, дали няма да престъпя клетвата, господ е казал да не се кълнем, нали?!"- Заклевам се!- Заклеваш ли се по време на двата месеца, в които трае твоето лечение и твоето изпитание, да бъдеш богоизбран, да нямаш никакви контакти с външни лица?"Тези искат да бъда в пълна изолация. Съжалявам."- Заклевам се!- …Че през тези…няма да порявяваш страх и …"Страх? Това пък защо?!"-… и никога……клетвата!- Заклевам се!От грохота на гонга ушите ми бяха заглъхнали, от проблясъците пред лицето ми в очите ми играеха разноцветни петна. Имах чувството, че съм никъде. Като че ли същестуването ми бе форма на някаква илюзия. Фантастични фигури извуци ме обгръщаха и вече не разбирах следващите въпроси.- ………………. - Десети въпрос.- Заклевам се - изплува отнякъде гласът ми, без да помня да съм отварял устата си.- ……………….. - Пореден въпрос.- Заклевам се.-………………… - Последен въпрос.- Заклевам се!!! Заклевам се! Заклевам се! Заклевам се!След това ме заведохадо стаята, в която трябваше да прекарвам свободното си време. Накараха ме да се преоблека. Дадоха ми дрехи, които трябваше данося. Явно това бе най-деликатния начин да ми отнемат оръжието, ако имах такова. От думите им разбрах, че "процедурите" ще започнат от следващия ден.- Привет, Хари - изрекох, потраквайки със зъби, когато останах сам. - За по-голяма безопасност ще говоря занапред с нашия морзов код. Засега съм в устата на вълка, но изобщо не знам къде се намира самият той. Сложиха ми тъмни очила, докато пътувах, а имам и съмнение, че съм бил под хипноза. Стори ми се, че съм пътувал дълго, но не е трудно да се направят нарочно безмислени кръгове, за да бъда заблуден. Единственото, което мога да ти кажа със сигурност сега, е че се намирам на ужасно място. Засега - край. Приятни сънища.Клиника за самоубийци. Храм за богоизбрани. Завод за биопсихороботи. Сатанинска секта или сборище на психопати - това обикновено е едно и също. Бях в ръцете им, които се канеха да направят с мен какво ли не, а се чувствах чудесно. Не можех да живея без Дейзи и зада оцелея в опасния период ми бе необходимо точно това. Силно чувство като жажда за отмъщени е исилно преживяване като риск. След като любовта ми бе отнета толкова брутално, разчитах изцяло на омразата и възмездието.4.Събудих се от студ. Изругах. От ругатнята не ми стана по-топло. Тогава изпсувах. Пак не ми стана по-топло. Разсмях сде на глупостта си и натиснах бутона на стената, с който трябваше да известя, че съм се събудил. Секунди след това вратата автоматично се отвори пред мен. Излязох. Една стрелка на стената светна и с това ми показа, че трябва да завия надясно. След като извървях около двадесет метра стигнах до врата, която също се отвори автоматично. Влязох в стая, която напомняше лекарски кабинет. Там ме посрещна апостола Хоуп. Вън от това място бих го помислил за порядъчен съпруг и баща от средната класа, на средна възраст и с интелигентност малко над средната. По нещо приличаше на адвентистки пастор или на преподавател в колеж. Бе висок, почти беловлас, с дълги бакенбарди и изпити скули, които не говореха нито за лишения, нито за излишества. Очите му бяха сиви, но не студени. Леко уморени, но не измъчени. Ведри, но не усмихнати. Видели много, но не натъжени от това. Бръчки като излети от станзартен калъп. Бръчки на лице, несблъсквало се с ниски страсти, на тяло непреминало през опасни приключения и на душа, ненадскочила обикновените си противоречия. Апостолът бе едър човек с масивен кокъл, излъчващ респект. Не долови изпитателният ми поглед, защото той самият бе вперил такъв в мен, така че спокойно продължих да се опитвам да повдигна маската му на обикновен делничен човек. Иззад орловия му нос надничаше зааобленото носле, което почти неизбежно присъстваше на лицето на всеки маниак-психопат от романите ми, а и от моя живот. Зад дресирания блясък на сивите му очи - лукавство. Зад пастора - убиец. Заля ме вълна от неистова омраза.- Том Кен - усмихна се той- - Автор на седем бестселъра, скандален репортер и неостаряващото дете, подчиняващо се на авантюристични страсти. Моите съболезнвания за съпругата ти. Тя беше наша сестра.Това бе гадна уловка, но той не знаеше доколко съм ненормален.- Тя сама е избрала…- Да. Бог ни е дал свободата, но самоубийството е тежък грях.Гавреше се, но и аз самият умех да се гавря със себе си. - Мисля, че тук я уважават.- Това е само знак. Ние, избраните, сме толкова силни, че не можем да живеем, водени от житейския абсурд. Ние не можем да се примирим с него, а единственото, което можем да направим, е да не го приемем и с това да го унищожим. Ние наричаме изпитанията и лечение, защото лекуваме душата от този стремеж за самоунищожение. Той вече е изпълнил функцията си, показал е, че лекуващият се от него има качествата да бъде богоизбран. - Нали самоубийството е част от правото да избираш? - Не знам защо опонирах, може би защото точно в този момент ми хрумна тази мисъл.- Той е напаст. По лошо е дори и от убийството, защото в повечето случаи убийството е последствие от мозъчен процес, а самоубийството - от процеса на чувства.Не бях много съгласен, но не бях и напълно против, изобшо не мислех нищо и чувствах само желание да прекъсна нещо. Стръка на своя живот или шията на апостола Хоуп. Да скъсам нервите си, да изкрещя и да се хвърля върху горилите му, които се мотаеха из сградата. Пред очите ми изплува Дейзи. - А в какво се състои същността на лечението?Не знам откъде намерих сили да попитам толкова спокойно.- Ще имаш възможно да видиш отблизо лицето на смъртта, така ще придобиеш усет към желанието си да живееш, без да се боиш от нея."Боже господи! Хари, та ти би могъл да станеш апостол като този тук. Спомням си добре думите ти, когато ме изпрати. Май наистина ще се откажа да умирам, и ще се откажа така, че след двеста години ще ме питат кое ме е накарало да живея толкова дълго".- Ще ти осигура рискове и ти завинаги ще загубиш желанието си да се самоубиваш. Това лечение е рискована операция. Докато ако не бъдеш подложен на нея ти рано или късно ще се самоубиеш. А и дори да не го направиш, което само по себе си е абсурдно, това ще означава, че си много болен и животът, който водиш няма да е истински. Накрая, ако по време на лечението си умреш, смъртта за теб щее придобивка, защото раят ще отвори портите си за измъчената ти душа. Няма да е така, ако се самоубиеш.Краката ми трепереха. Не бяха ме обработили добре, щом разбирах ясно, колко луд е този пред мен. Като че ли отново ми прилоша.- Какво ти е, синко? - попита разтревожен Хоуп.- Прилоша ми. Напоследък не се чувствам добре.- Преди да започнат процедурите обикновено пациентът преминава през медицински преглед. Тук имам добър лекар. Няма да е зле още сега да се прегледаш.Реакцията ми на това, което чух, бе съвсем нормална, но Хоуп като че ли не го разбра.Илязох в коридора. Заведоха ме до лекарския кабинет. И тук нямаше прозорци. След като ме преслуша и ми измери кръвното и пулса, лекарят каза:- Ще трябва да видя зъбите ти.Това вече не го очаквах.- Здрави са, или поне поправени.- Може да имаш гранулом.Ако този кретен открие микрофона, всичко щеше да свърши твърде бързо. Нещо в мен се противеше, но не трябваше да предизвиквам съмнение. Седнах на стола и отворих уста. Започна да оглежда зъбите ми по-внимателно, отколкото ми бе приятно.- Този мост е съмнителен. Може да падне. Ако желеш, мога да ти го сменя. - Не.- Твоя работа.Не знам как се удържах да не въздъхна облекчено. Покерът всеки миг щеше да започне. Никога не ми е вървяло в хазарта. Винаги съм губил, понякога и много. Всички ме успокояваха с това, че не ми върви, защото ужасно ми е провървяло в любовта. На излизане от лекарския кабинет се усмихнах иронично. Сега бе честно отново да започне да ми върви в хазарта. Щеше да ми е необходимо. Загубех ли веднъж, едва ли щях да имам нова възможност. Чух глас, идващ от някакъв високоговорител.- От днес започва твоето лечение. Стрелките ще те заведат до мястото, където ще се проведе първата ти процедура. Ще изпълняваш всичко, което ти се нареди. Въпросните стрелки ме заведоха до стая, чиято врата също се отвори автоматично. Стаята бе дълга петнадесет метра, широка около пет и висока около два и половина метра. Стените бяха тапицирани с изкуствена черна кожа, навсякъде надупчена от куршуми. Пред мен застана човек, който не можеше да е друго, освен убиец. Висок и слаб, много кокалест и с неприятни черти. Той започна да обяснява условията на играта.- Ще завържа очите си с черен плат. Ще угася лампите и ще започна да стрелям. Когато изстрелям куршумите си, в стаята ще влязат още петима. Те всички ще стрелят без прицел. Ще бъдем шестима и всеки ще има в револвера си по шест куршума. След като изстреляме всички куршуми, за днес ще бъдеш освободен. Ако си имаш молитва, не се смущавай, можеш да си я кажеш."Мога да я кажа и наум. Мразя ви! Аз съм супермен и няма да успеете да ме убиете. На мен не може да ми се нищо, докато мразя толкова силно. Както навремето истинските апостоли. Които истински и силно са обичали, както аз пък мразя. Ще ви избия! Твърде много обичах Дейзи, за да ви простя".Загасиха лампите. Настана мрак. Изстрел! Подскочих. Рекушетът бе глух. Още една дупка в стената. Втори изстрел.- Как си? - чух смеха му.Ама че глупак. Мислеше си, че ще се издам, като му отговоря със стон и или псувня. Нов изстрел и светлина в мрака. Светлина от бълваща огън цев. Залегнах, но отново подскочих, разтърсван от спазми. По пода течеше ток. Находчиво! Следващите три изстрела бяха дадени един след друг. Миг след това нахлуха и останалите. Засвистяха куршуми. Цевите примпламваха, сякаш истерично се смееха. Изстрелите бяха залпови и продължителни, но канонадата не трая дълго, въпреки че това бяха мигове между живота и ада. Един куршум изсвистя над тила ми и опърли косата ми. Дори усетих как нагорещения метал се плъзга по кожата. Адът ме изплю и аз залитайки, но жив, стоях на пода на стрелбището. Краката ми бяха оловни, а ръцете ми бяха като встникарска хартия на силен вятър. Залитнах, почти падайки, но се задържах, тъй като нямах никакво желание да получа нов токов удар. Край очите и ушите ми сякаш още свистяха куршеми и не знам как намерих вратата. Излязох.Сега вече тупнах на пода като торба с дрипи. Чувствах се лек, като че ли нещо бе паднало от мен и всичко бе подобно на някаква лека песен. След това, решавайки че подобни сантименти са повече от нелепи в такава ситуация, изправих се и запристъпвах, в началото неуверено, докато не се добрах до банята, където пуснах душа и най-малко половин час стоях под студените му струи. Съзнанието ми постепенно се избистри. Дори ми стана весело. Макар че мисълта за следващия ден ме терзаеше. Сграбих от библиотеката първото криминале, на което попаднах, и се проснах на леглото. Скоро разбрах, че главният герой ще бъде второстепенен, макар че малко преди това второстепенният го уби с един летящ вагон, пълен с малокалибрени атомни бомби. Избухнах в смях, защото начинът на оцеляване на жертвата бе невероятен. Погледнах часовникът си. Показваше седем след пладне. Легнах и се завих през глава. - Хари - прошепнах аз. - Тук е заякът във вълчата уста. Чувате ли ме, ловци? - Не - чух полицейски глас. - Но ако се изкашляш, може да ми спукаш тъпанчето. - Ще внимавам. Имаш ли идея как да ме намерите? Трябваше някъде да скрием микрошпионка. Хванахме се наистина левашки.- Просто не знам какво можем да направим. Ще е жалко да умреш.- Разбирам, Хари, колко ще съжаляваш, а и на мен ще ми е много мъчно. Нека измислим нещо, за да не се стига до там.- Засега можеш да разчиташ само на себе си! Да не мислиш, че ми е приятно по цял ден да слушам какво става с теб и да се моля да не случи най-лошото. Защото имам чувството, че ще съм го направил аз. А каква беше серията от оръдейни изстрели преди час-два. - Не ми се обяснява, Хари. Засега край!Като прекъснах връзката, за пръв път усетих че съм в колонката на времето и славата. Тук се регистрираха всички безумни идеи, всички масови истерии, цялата социална психопатия. Един кръг от убийци се наричаха войнстващи християни. Те проповядваха божието царство, силата на любовта бе един от изразите, които те често повтаряха, а убиваха. Говореха и проповядваха за надеждата, а я мачкаха. Каква надежда би могъл да има човек, който ден след ден очаква единствено смъртта си. Те наричаха себе си носители на истинската вяра. Но какво всъщност означаваше това? Обичаха да убиват. Смъртта бе сечивото им в стремежа си да създават съвършената архитектоника на своето миниобщество. Те бяха едни от безброя наранени, загубили преждевременно онова, което твърдяха, че имат. Те бяха загубили вярата и бога си. Нямах намерение да ги съжалявам. Дейзи беше мъртва и аз самият щях да го поискам. Но за щастие те все още бяха живи и в това аз виждах обвинението тна Дейзи. Затова, че бяха и внушили пъклената си кауза.5.Денят започна почти като предишния, но сега не разговарях с Хоуп. Около десет часа вратата се отвори и това ме принуди да тръгна. Страхувах се и тихичко нашепвах може би едниствената молитва, която знаех. Стрелките ми показваха пътя. Пристъпвах страхливо напред, а мислите ми бяха мислички, болни от фантастични надежди. Уви, нямаше го добрият извънземен, който ще се появи с космолета си, или неизвестния супермен, отмъстител в позиции, по-удобни от моите, да нападне с хората си този намиращ се кой-знае къде храм. В този ден процедурата можеше да бъде измислена само от много болен мозък. Стрелките ме отведоха във вътрешния двор на храма. Беше голям колкото футболно игрище и отвсякъде бе ограден от стените на масивното здание. Те бяха с ожулена сива мазилка, която се ронеше непрекъснато. Дворът обаче бе поддържан добре. Настилаше го къса трева и придаваше на всичко весел полулетен вид. Някъде по средата бе издълбана дупката, в която се оказа, че трябва да вляза. Когато изпълних тази заповед, над мен бе спуснат дървен капак с отвор колкото за човешка глава. И наистина, след като ме притиснаха с капака, на нивото на тревата остана да стърчи единствено главата ми. Ако още можеше да бъде наречена човешка, като имах предвид изражението на лицето й, което сигурно вече не бе дотам човешко. И тогава се появи един тип, на когото отдалеч си личеше, че психическата вменяемост по рождение не му бе присъща. Сложиха на очите му превръзка, а в ръцете му бутнаха коса. Дали не бе умряло така и момчето, намерено с отрязана глава? Този с косата изобщо не разбираше нищо. Бе типичен идиот и едва ли можеше да направи разлика между тревата, за която се грижеше, и главата ми. Д о мен се приближи маймуночовекът от предишния ден с физиономията на убиец и се зае да ми обяснява.- Не се сърди на Боб. Той е нещастно момче и не разбира нищо. Когато е със завързани очи пък, едвали ще попадне точно на теб през двата часа на процедурата. Казвам ти го, защото два часа изглеждат твърде много време, и има хора, които полудяват по време на тази процедура. Препоръчвам ти да си спомниш това, което бе казано по време на клетвата. Повтаряй си: "Заклех се!" и си спомняй гонга. Аз издържах така…Не приличаше на човек, който е минал през изпитанията.- Помни: Боб може да попадне на теб само по случайност.- А ако попадне?- В най-добрия случай ще ти отсече главата. Много по-зле би било, ако острието се забие в шията или окото ти. Ако имаш силна вяра, това няма да се случи. Бъди смирен и се моли искрено. Покай се за греховете си и всемогъщият ще бъде благосклонен към теб. Изобщо няма да бъдеш наранен, ако вярваш, че ще бъдеш спасен. Треперех. Вече си преставях как идиотът снове из двора, като размахва косата. Ама че болно въображение е имал този, който е измислил всичко това.Дадоха сигналът за започванена тази ужасяваща игра. Боб завъртя косата и тръгна направо срещу мен. Спъна се в един корен, но се изправи бързо. С падането обаче бе загубил ориентация и продължи в погрешна посока. Започна да се върти из игрището. Бе се отдалечил от мен и аз временно се поуспокоих, доколкото това бе възможно. Във въздухавидях някакъв балон във формата на кит. Носеше се необезпокоявано и леко по вятъра и в появата му имаше нелепо иронично.Тогава забелязах че Боб се приближава. Стиснах устни. Смъртта обезмисля и омразата. Вече не вярвах, че съм супермен. Защото тази омраза не ме направи толкова силен, че да съумея да разбия капака, който ме държеше приклещен, да тръгна необезпокояван и да избия цялата тая менажерия на апостола Хоуп! Омразата ми бе зала вяра, но ми бе дарила и илюзии. Бях безсилен и трябваше да открия в мига, когато облеченият кат о Смъртта Боб размята косата срещу мен, за да сложи край на живота ми. Сега не знаех дали искам или не искам да живея, дали искам или не искам да побеждавам. Дали истински желая да отмъщавам и дали наистина съм обичал Дейзи, или просто трябваше да я обичам, за да избегна косата на Боб, или точно заради това да попадна под нея. Боб наближаваше. В мен всичко се преобръщаше. Заедно слудото вълнение усетих екстазно, до извратеност, удоволствие, а после отново злоба. През нея се хилех истерично наум, неприпомняйки си клетвата, немолещ се на никого, превръщах се в една истерия от плът. Пред себе си виждах гола извергщината, толкова гола, че ме докарваше до ерекция. Идиотът се усмихваше. не знам защо, но се усмихваше. Май разбираше, че е улучил правилната посока и му бе много приятно. Ако в този момент можех да се освободя от капака, който ме притискаше, бих го разкъсал, и макар да знаех че е безсмислено, се опитвах да го направя. Вероятно мускулите ми вършеха чудеса и и напъна върху заключения капак ще да е бил с такава сила, която никой човек не е способен да прояви. Въпреки това капакът си стоеше все така, затиснал раменете ми, а Боб продължаваше, свистейки с косата, да се приближава към мен. Изведнъж се почувствах сломен, мускулите ми се отпуснаха, въздухът шумно излезе от устата ми и започнах трескаво да се моля. Натрошените светкавици на траекторията на острието на косата проблясваха все по-близо до лицето ми. В очите ми избиха сълзи. Защо ли тогава Дейзи ме спаси? Ето го мигът на всичко. Мигът, който обезсмисли всичко - от екзистенциалните игри на духа до трескавите ни плътски нощи. Боб винаги бе размахвал косата си срещу мен - през целия ми живот. За да се спася от страха си, който би ме убил много преди косата, направих какво ли не. Обезсмислих част от живота си със словесни илюзии, сътворявайки един приказен свят, който в последствие започнах да продавам. Умеех да пиша приказно и чрез фантазния свят да преоткривам непознати черти на уж познатата до болка действителност, в която нямаше какво дасе открие. Създадох световете и после не ми бе трудно да се преборя със страха си от косата и от искания от нея отчет, само с отвличането си по създаването на светове. После ми се видя за миг безсмислено, и този миг ме довърши. След това вече не бях способен да пиша. Исках да свърша със себе си. А сега, когато времето за това бе дошло, и беше чудесен ден за умиране, изведнъж страшно ми се доживя. Боб бе на около метър от мен. От идиотски изкривената му усмихната уста течаха лиги. Никога не ми бе вървяло в хазарта. Бързо ме откри, идиотът. Едвали течеше повече от двадесетата минута. Виждах Хоуп като спортен коментатор, театрално извисил глас, изпълнен с патетика, засипващ запалянковците с ненужни за момента фрази. Косата проблясваше на по-малко от двадесет сантиметра от главата ми. От свистенето й нервите ми вече се късаха, тъй като след броени секунди ударът й щеше да пресече врата ми. Боб беше вече на по-малко от десет сантиметра. Замахна. Острието за миг увисна във въздуха. За кратко времето спря. После, като нападаща хищна птица, с писък наточената стомана се спусна върху мен. Преряза тревата точно зад главата ми. Кракът на кретена едва не стъпи върху тила ми. Бях до болка стиснал устни, за да не изкрещя. Усетих струйка кръв, която пропълзя по тях, имаше същият вкус както тогава, когато за пръв път, хапейки се взаимно, се любехме с Дейзи… Боб ме бе подминал. И тогава ме бе подминал така. Вече имах зад гърба си един опит за самоубийство, след който бе изтекло доста време, но не толкова, че да забравя как се бях усещал тогава: разбрах, че желанието да живееш е не по-малко романтично в абсурда си, отколкото желанието да умреш. Бях тъй уверен в себе си, че не исках и да си помисля, че пак мога да стигна дотам, да свърша сам със себе си, макар да не виждах в това някаква логика. Тогава косата на смъртта се бе отдалечила твърде много, и дори не чувах свистенето й, което с нещо бе много по-страшно от самата коса. В онези млади години в един разговор открих единствената логика против самоубийството, която можех да приема.Беше в някакво кафе, аз бях нормално объркан, нормално щастлив, леко влюбен, /както винаги/, и само двадесет и три годишен. Още си спомням онова момиче. Казваше се Тони и беше неприлично интелигентна за пола си, при това без да е от типа "досадна интелектуалка". Та тогава тя ми каза, че да се самоубиеш, е да унищожиш нещо, което не можеш да създадеш. Било вандалско. Употреби точно тази дума - вандалство. Ако беше казала "грях", отново нямаше да разбера какво значи това. Тогава бях болен на темата "унищожаване на това, което не можеш да създадеш". Не ме признаваха, аз живеех само за да пиша. Мислех си, че това време ще ме унищожи като творец, а човек е божие подобие само заради това, че умее да създава, иначе е скот. По-късно разбрах че не е точно така, както самият Бог неведнъж е унищожавал създаденото, но тогава думите ми подействаха. Подействаха ми много. Точно тогава бяха много модерни философите, създаващи лозунгите, че всичко е създадено от Него, и че единствената творческа сила е Разрушението, под прикритието главно на ултралевичарство. Призоваваха бездарниците да сторят това, на което са способни. Други наричаха и Дявола велик бездарник и по всичко личеше, че го тачат. Не исках да бъда вандал и реших, че тези думи ще са ми ваксина за цял живот. Уви, изминаха няколко години и отново дойде момента, когато реших, че не ми се живее, защото вече не пиша и не мога да пиша. Тогава като в приказките се появи Дейзи и останах жив.Не виждах Боб. Той вече беше зад мен. Обаче отчетливо чувах съскащия звук на косата. Сега трябва да беше на не повече от метър до мен. Искаше ми се да се обърна, за да го видя, но не можех - бях прикован. Очаквах поне да се появи в полезрението ми, свистенето наближаваше. Сигурно вече бе минал час. Започнах да долавям и шума от покосяваните стръкове трева. Прехапах устни. Всеки миг очаквах косата да се стовари върху мен. Спомних си думите на откачения с физиономия на убиец: "В най-добрия случай ще отсече главата ти. Много по-зле ще е, ако острието се забие във врата ти или в окото ти". Дишането на Боб, учестено и тежко, звучеше все по-болезнено и осезателно в ушите ми. Това не бе дишането на някакъв идиот. Това бе дишането на самата Смърт, размахваща косата си около мен в гротесков танц. С лявото си око забелязах, че минава на сантиметри вляво от мен. После се отдалечи, а над мен все по-весело се клатушкаше небесният кит. В мен вече нямаше нито сили, нито емоции. Отново ме обхвана еуфоричното настроение от предишния ден. Боб ме отминаваше. Неочаквано отново се спъна, както в началото на играта. Изправи се. Сега беше точно срещу мен. Само стотни от секундата бяха достатъчни отново да ме изпратят в поредното ужасно изпитание. Идиотът се приближаваше. Кръвта ми застина. Изстинах целия. Сега или никога. Чувствах го. Ако и сега ми се разминеше, щях да остана жив. Имах чувсдтвото, че дори и пулсът ми съвсем съзнателно и волево барабанеше туш. Сега бях за последен път изправен срещу Боб - Смъртта. Имаше усет говедото, да открива правилната посока. Колко ли хора бе заклал на този терен? Сигурно всяка трапчинка под краката му го известяваше къде се намира. Не знам защо се спря. Сигурно и той усещаше, че това ще е последната възможност. Усмивката му все по-нервно се разширяваше. Под разкъсаната му риза видях вускулите му. Беше много жилав. С каква ли физическа работа го товарят по цял ден? Сигурно постоянно го мъчат с физически труд и единственото му забавление е играта с косата. Жилите му се издуха. Беше на около седем метра от мен. Изглежда се опитваше да прецени и още веднъж да пресметне къде се намира. Издаде с устата си някакъв звук, който много наподобяваше този на косата, но си личеше, че го издава самата Смърт, но в действителност е звук на животно. Заудря. В тласъците му имаше много повече сила и енергия, отколкото по време на досегашната игра. Движенията му с краката бяха много по-отмерени - с всяка стъпка проверяваше терена сантиметър по сантиметър. Вероятно бе усетил, че веднъж вече ме е изпуснал. Усмивката му бе станала неприятно нервна. Той вече бе открил в играта своята същност. Тази игра го бепревърнала в спотсмен, а това бе единствената човешка черта, която притежаваше и която го правеше разбираем. Искаше да ми отсече главата. Макар че не бе сигурно дали съзнава какво означава това. Може би в хаоса на болните си мисли се изживяваше като герой. Свистящата мелодия бе много по-точна, ритмично и натрапчиво приближаваше. Сега ли? Дали сега? Имаше още предостатъчно време. Вероятно минута или две…Добро утро, Дейзи. Дано жребият на тази карма е по-услужлив. Напрегнах всичките си мускули до край при поредния си опит да разбия капака, който ме притискаше в моя гроб. Не исках, не исках да изгубя играта! Все още мразех! През въображението ми премина всичко, което е изпитала Дейзи, когато е била в този храм на ужаса. Отново силите ми изневериха и всичките ми мускули се отпуснаха. Боб бе на метър от мен. На двадесет сантиметра. За миг картината пред мен се изгуби. Земното притегляне изчезна. Не съществуваше нищо. Не съществувах и аз. Един безкраен център, една несъществуваща периферия. Стори ми се, че виждам и нещо като тунел, но и това не бе съвсем реално.Дойдох в съзнание и изрекох шепнешком фалшивото: "Аз мразя". Боб бе на по-малко от половин метър от мен, когато се спъна. Падайки, нададе яростен рев, като мамут, ухапан по топките, скочи набързо на крака и започна да налагас косата около себе си. Видях, че острието се изкриви. Боб започна да рита наоколо пръстта, с надеждата, че ще попадне в главата ми. Крясъците му бяха едновременно на ранено цвете и разочаровано животно. Бе му омръзнало да се лута и да пада на земята. Беше се надявалда спечели играта по-бързо. И колкото повече разбираше, че е на път да я загуби, толкова повече изпадаше в истерия. Скубеше тревата, а лигите му хвърчаха навсякъде. Ако имаше опашка, сигурно щеше да излее гнева си върху нея. Сякаш обвиняваше някого, че е толкова нещастен, а играта - толкова сурова. В един момент се овладя и отново започна до коси. Отново в погрешна посока. По едно време смени тактиката си и започна да севърти във все по-тесен кърг около мен. Отново получих халюцинации. Върху главата ми налетяха хищни птици с черни клюнове, сякаш излезли от недрата на ада. С остри и лакоми за плячка човки, които издаваха скърцащи и остри звуци. Нишките, които ме свързваха с реалността, все повече изтъняваха. Пред очите ми се стелеше призрачно хале, сред което продължаваха да пърхат крилата на злокобните пернати.Боб мина на сантиметри от мен и продължи напред. Въздъхнах по-шумно, отколкото трябваше. За щастие, той не ме чу и продължи напред. Опасността отминаваше. Светкавиците на косата избледняваха. Обаче внезапно Боб отново се обърна срещу мен. Интуицията му бе подсказала, че се отдалечава. Като махаше с косата бързо и целенасочено, той се преместваше към мен. Надвеси се върху ми. Една лига капна върху лицето ми. Замахна. Една от пернатите птици нададе крясък и се устреми към главата ми. Остра болка разцепи бузата ми. Косата отново се издигна във въздуха. Замря за по-малко от миг и пак се отпусна надолу. Час от кичурите коса около ухото ми отхвръкнаха и паднаха до устата ми. Този път острието ме бе засегнало. Боб се спъна в главата ми. Изправи се бавно и с известно достойнство. Беше разбрал какво е изритал Хвана дръжката на косата за самият й край, вдигна я високо и нададе победоносен крясък. В стомаха ми се сви пареща топка и усетих рефлекторен нпън да повърна. Май губех в последния миг. А идиотът хвана косата си така, като че ли започваше последната си коситба. Дори си плю на дланите. Вдигна високо острието. То сочеше точно между очите ми. Замахна. Нанадох крясък! В този миг острието замръзна на сантиметри от лицето ми. И тогава видях, че онзи с физиономия на убиец бе хванал десницата на Боб. Времето току-що бе изтекло. Повдигнаха капака и аз излязох.Краката ми се огънаха. Паднах. - Ти си герой - чух глас зад гърба си. - След тази процедура повечето не са в състояние да се приберат сами. Между другото, Апостолът на апостолите иска да те види.За какво ли пък му бях притрябвал на Хоуп точно сега?Когато влязох в кабинета му ми предложиха стол и кока-кола. Навярно тук алкохолът бе табу. - Том Кен - мазно изрече той. - Радвам се, че си един от осъзналите се братя. Че прие начинът на Новорождение и че със желанието си да се родиш отново ти заедно с нас ще видиш небесното царство. Познавах те чрез твоите книги и ме радва това, че ти не си неразумният слуга, зарбул талантите си, дадени от господаря, а си човек, който се е постаралда ги доразвие. Ти сиедин от малкото хора, които общуват чрез притчи, а притчите са дар от бога. Чрез твоите притчи тези, които имат уши, а не чуват, и имат очи, а не виждат, могат да разберат истинския смисъл на нещата. Само че… - гласът му внезапно бе станал строг и аз едва сега забелязах, че до този момент се бе преструвал на благ. Това му бе коствало не малко усилия.- Прозрях идеите ти, а те са истинска отрова. После си бил осенен от истината и си спрялда пишеш, което е нещо достойно за възхищение. Сега обаче, когато започнеш новия живот, отново ще бъде време да се завърнеш при сечивата на словото. Ние имаме много проповедници, но нямаме нито един истински разказвач на притчи. Ще зарадваш и мен, и останалите апостоли. И братята си, ако отново започнеш да хишеш. Но този път озарен от истинската светлина. Допих колата си. Беше ми леко и приятно, макар че бях в компанията на един от убийците на жена ми. Чувствах онази напрегната обърканост, стелеща се като мъгла, загубила реалните форми, която винаги ме обземаше, когато предусещах, че в живота ми предстоят извънредни събития.- За мен ще е чест - отвърнах кратко. Но сега искам да си взема душ и да си отпочина. Може би скоро ще имам какво да напиша, чувствам го, но трябва да се настроя за това.- Благодаря ти, братко Том.Когато излязох от кабинета на Хоуп, вече се бях почти съвзел от всичко преживяно.В съблекалнята пред банята, седнал на една от пейките, ми се усмихваше късрокос рус симпатяга, който си личеше, че ме е чакал. - Ти си Том Кен. Но това че си писател и журналист не изчерпва всичко за теб. Попаднах на обкръжението ми и ми стана ясно, че си във връзка с полицията. Аз съм приятел на Дик Куик, едно от момчетата, които загинаха при процедурата, на която днес бе подложен ти. И аз се напъхах тук, по причини, предполагам аналогични на твоите. Исках да разбера какво всъщност става в това

с. 1 с. 2 ... с. 8 с. 9

скачать файл