Кирил Свиленов Думата "евтаназия" от гръцки


с. 1
ЕВТАНАЗИЯТА

Кирил Свиленов

Думата “евтаназия” (от гръцки eu – добър, приятен и thanatos – смърт) означава приятна, лека, безболезнена смърт.

В деонтологията (наука за задълженията и свързаните с тях права и отговорности на медицинските работници при упражняването на професията им) с понятието “евтаназия” се означава правото или моралното задължение на лекаря да предизвика смъртта на тежко и безнадеждно болен по негова молба, за да облекчи страданията му, чрез съответни медикаменти.

Въпросът за евтаназията е занимавал философи, политици, лекари, юристи и писатели. Всеки го е разглеждал и решавал съобразно своите или на общността, от която произхожда или защитава, нравствени или политико-обществени концепции за човешкия живот и междуличностните отношения.

Различни социологически учения и философски направления разширяват понятието “евтаназия”. От искането за узаконяване на евтаназията даже и без съгласието на болния (по молба на близките, преценка на лекаря и т.н.) се стига до разбирането, че евтаназията може и трябва да се прилага за унищожаване на т.нар. “малоценни и социално беззащитни същества”, към които се причисляват недъгавите, паралитиците, психично болните, жизнеспособни деца с уродлив вид и др. Така възникват расистките идеи за погубване на цели народностни групи (геноцид).

Във всички страни повечето лекари не приемат евтаназията. Медицинската деонтология категорично отхвърля евтаназията. В нравствения кодекс на лекаря на Република България е записано: “Лекарят няма право по никакви съображения и при никакви обстоятелства да прекъсне умишлено живота на болния. Той е длъжен да се бори за него докрай с всички признати от науката средства.” Неприемането на евтаназията произтича от самата същност на медицинската наука и наложилия се от векове дълг на лекаря да запазва и удължава човешкия живот, да лекува болния, да води докрай борба за неговия живот, а не да го съкращава. Израз на тази вековна медицинска етика откриваме във фразата от клетвата на Хипократ: “… не ще доставя исканата ми отрова…” и в думите на Дезеженет (Desegenette) – смелия лекар от Наполеоновата армия: “Моята роля е да запазвам.” Така французинът отказал да изпълни молбата на императора да съкрати с опиум живота и страданията му.

От друга страна, желанието на тежко болните не всякога е съзнателно. Трудно може да се приеме в това състояние, че те са наясно със ситуацията. Тяхното желание по-скоро е не да умрат, а да не страдат. Райл с право отбелязва: “Живота си те са загубили, но не и надеждата.”

Непрекъснатото развитие на медицинската наука разкрива нови средства и възможности за лечение и спасяване на живота на много хора от болести, доскоро смятани за непобедими. Заболявания, които днес са нелечими, утре може би ще се преодоляват успешно.

Ето някои въпроси, които си задавам: имат ли право хората да решават какво да правят с живота си? Щом при всички случаи ще умрат, рано или късно, какво значение има, ако ускорят смъртта си? Особено ако така “улесняват” живота на близките си и не са им вече в тежест… Ние наистина искаме да сме независими, да сме господари над нещата в живота си. Но все пак има граници за всичко, което вършим. Не сме изцяло свободни да правим каквото пожелаем. Винаги има закони, които ни ограничават и притискат. Тези закони и правила много често са основата за изграждане на едно добро общество.

Като лекар и християнин аз поставям Библията за основа на нравствените, социални и междуличностни взаимоотношения. Затова ще си позволя да изложа няколко принципа, които изразяват отрицателното ми становище по въпроса за евтаназията и нейната разновидност – самоубийството.

Библията забранява убийството (Изх. 20:13: “Не убивай”). Отнемането на човешки живот е неморално, ако не е извършено по съдебно разпореждане в съответствие с правните закони на страната. Битие 9:5-6 ни учи, че човешкият живот е свещен. И това е така, защото сме създадени по Божия образ.

Нямаме право да отнемаме живот, който не ни принадлежи (дори нашия собствен). Ние може да го определяме като “наш”, но Библията заявява, че животът ни е даден от Бога и единствено Той има правото да разполага с него, както намери за добре (Деян. 17:25-26). Бог позволява да използваме живота, който ни е дал, но един ден ще ни държи отговорни за това (ІІ Кор. 5:10).

Примерите на самоубийство, описани в Библията, са по-скоро в негативен план: Авимелех (Съдии 9:50-54), Саул (ІЦаре 31:3-4), Ахитофел (ІІЦаре 17:23), Зимрий (ІІІЦаре 16:18-19) и Юда Искариотски (Матей 27:5). Всички те са зли в сърцето си хора, които се самоубиват от срам, гордост или страх от наказание. Естествено, оттук не бива да заключаваме, че самоубийството е нещо благородно или романтичен акт на духовно освобождение. В Писанието то е представено като лош край на лош живот. Да вземем за пример Саул. Той вече е ранен смъртоносно, но решава да сложи край на живота си по-скоро, за да избегне дългата и мъчителна смърт в ръцете на враговете си. Правилно ли е това? Вижте реакцията на Давид към човека, който твърди, че е убил Саул, за да не страда (ІІЦаре 1:9-16). Давид заповядва да го убият, защото го обвинява в убийство.

Библията ни казва, че продължителността на нашия живот е справедливо определена от Бога (Яков 4:15; Евреи 9:27; Деяния 17:26). Ние нямаме право да си присвояваме нещо, което принадлежи на Бога.

Йов е болен и нещастен човек, който иска да умре. Той говори за силното си желание да умре (Йов 3:20-26). Вече е стар. Болен е и изпитва силни физически болки. Смята, че е изгубил всичко, което в имало значение за него в този живот. Готов е да умре. Е, тогава защо просто не се самоубива? Защото вярва, че смъртта, както и животът, са нещо, което само Бог дава и има право да отнеме (Йов 3:20-21; 6:8-9). И този единствен пример е достатъчен, за да отхвърлим евтаназията като възможност.

Самоубийството е егоистичен акт, който винаги наранява близките на починалия. Дори при евтаназията, наглед “по-хуманен метод”, несъмнено близки и приятели, ужасени от направения избор.

Евтаназията (самоубийството) е опит да се избегне аспект от нашия живот, който Бог иска ние да изпитаме. Библията ни учи да живеем със своите болки и неразположения, да ги приемем като нормална част от живота си и това да ни стимулира към по-голямо духовно израстване (Еклисиаст 12:1-7; ІІКоринтяни 4:16-18). Чрез страданието се научаваме на някои много ценни уроци като търпение (Яков 1:2-3) и вяра в Бога (ІІКоринтяни 12:7-9).

Бог казва, че всеки човешки живот е неповторим и има своя стойност. Ние всички сме създадени по Негов образ. В Писанието четем, че човешкият живот на земята започва при зачатието и завършва с естествена смърт. Трябва да разберем, че той ни е даден не за да бъде отнеман, а за да полагаме специална грижа за него. Трябва да се научим да го ценим – както преди раждането, по време на детството, в зряла възраст, така и в последните години от съществуването ни на тази земя.

И накрая, нужно е да се подготвим за предстоящата смърт и за срещата с нашия Бог (Амос 4:12). Затова нека живеем така, че един ден да не се срамуваме да застанем в присъствието на Бога (ІПетър 2:21).



И нека не забравяме, че Бог ни дава живота и ни уверява, че не ще позволи да бъдем изпитвани повече, отколкото можем да понесем (ІКоринтяни 10:13). Въпреки че поддръжниците на материализма биха приели самоубийството като алтернатива пред страданието, ние би трябвало да бъдем мъдри, да се вслушаме в Божието мнение и да отхвърлим евтаназията като безнравствен акт - оскърбление към Бога и светостта на живота.




с. 1

скачать файл