Какво да кажем още на родителите за последствията от семейното насилие


с. 1
КАКВО ДА КАЖЕМ ОЩЕ НА РОДИТЕЛИТЕ ЗА ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ СЕМЕЙНОТО НАСИЛИЕ И НАКАЗАНИЯТА?
Славничка А. Ангелова
WHAT MORE CAN WE SAY TO THE PARENTS ABOUT THE CONSEQUENCES FROM FAMILY VIOLENCE AND PUNISHMENTS?
Slavnichka A. Angelova
Abstract:The next presentation points out the most characteristic acts of violence over the children in the family..Is there a pedagogical culture for application of the punishment? The author indicates the symptoms in the child’ s behavior,which prompt the violence applied over them
Key words: Family, Violence, Punishments, Consequences.
Насилието днес в училище е следствие на дълбоката криза, която от няколко години сериозно ерозира семейната общност. Социологическите анализи в международен и национален план разкриват, че както безработицата, така и прекомерната заетост създават предпоставки за емоционален и интелектуален дефицит. Засилващата се социална диференциация в обществото болезнено рефлектира в съзнанието на онези деца, чиито родители не са в състояние да им осигурят престижни вещи от материалния бит. Самочувствието на едно дете се гради в значителна степен върху външните, вещните придобивки.

Американският институт по въпросите на семейното насилие и сексуалния тормоз сочи в своите материали, че упражняването на насилие в семейството е научавано поведение, което се предава от поколение на поколение. От децата, които са свикнали на насилие у дома, 50 % от момичетата ще станат жертви на домашно насилие, а 60 % от момчетата ще станат побойници.[4] Деца, които са свидетели или жертви на насилие у дома, е много по-вероятно да изпитват затруднения в ученето, да страдат от депресия, да използват алкохол и наркотици, а в бъдеще и да извършват насилие.

Целта на настоящето изложение е да посочи най-характерните прояви на отрицателно въздействие върху детето в семейството и последствията за него. Каква е педагогическата култура на родителите при прилагане на наказания?

Алкохолизмът и наркоманията са сред особено тревожните явления в българското семейство, които нямат аналог в традициите от неговото минало. Често този избор се съпътства от противоправни действия на родителите вън или вътре в семейството, свидетели на които стават и децата. Атмосферата е крайно напрегната, средствата дори за прехрана са оскъдни, децата често са физически малтретирани; успеваемостта им в училище е занижена; социалният статус сред връстниците им е занижен. Не може повече да се подценява проблемът с масовата консумация на твърд алкохол още на 8-9 г. или злоупотребата с меките наркотици.

Една от жестоките по своето въздействие и продължителни по времетраене травми, които се нанасят върху детската психика, е сексуалното посегателство от страна на родителите. Струва ни се, че българското общество все още е пощадено от този проблем. Отчасти е така, но същевременно поради патриахалните си традиции на затвореност, проблемите на сексуално насилие не се огласят и за тях не се търси помощ. Предстои тепърва превантивна работа за изграждане на взаимно доверие между членовете на семейството и специалистите. Сексуално насилените деца започват да странят от връстниците си, изпитват срам както от себе си, така и от родителите си, други пък засилват неимоверно много агресивността си в отношенията се с другите деца.

При егоцентричните родители снобизмът и себелюбието им възпитават у децата привички и навици да разглеждат дейността си от гледна точка на нейното значение единствено за тяхната личност. Такива деца развиват егоистични потребителски черти в своя характер и тяхната проява в общуването с връстниците понякога води до сериозни конфликтни ситуации. Като отрицателни явления, които се отразяват върху психиката и характера на децата, могат да се посочат: икономически проблеми в семейството; противоправно поведение на родителите; социален, правен и национален нихилизъм, предаван от родители на деца.

Нихилистичното отношение към правните норми е предпоставка за изграждане у децата на увереност в тяхната псевдонедосегаемост и всепозволеност. Но изключително деструктивен фактор, така характерен за българското общество, е крайно негативното въздействие на националния нихилизъм върху изграждането на детската личност. Той се изразява както в отрицанието на обществените нормии закони традиции, така и в облеклото и притежаванитe чуждестранни вещи, любими изпълнители, музика, филми, начин на общуване и т.н. Такива деца отхвърлят с категорична решителност всичко, което ги заобикаля, освен себе си. Ако околните отреагират на позицията им, те реагират с явна агресивност и презрение. Необходима е сериозна родителска намеса по посока на обогатяването културните интереси и дейности на децата в свободното време. Силният акцент върху агресивната зрелищност, екшъни и трилъри, безвкусно предложен секс довеждат до героизиране на насилието. В българското семейство се оказва слаб контрол върху това какво и особено колко време детето гледа телевизия или играе на компютъра. Поемано в малки, но редовни дози от синия екран, наблюдавано на улицата, в детската градина и училището, то започва да се оценява като необходимо зло и да накара детето да ориентира и приспособи личностната си активност към него.[2] Нужно е и родители, и учители да познават признаците в поведението на дете, което е било подложено на отрицателни въздействия и особено на насилие в семейството. Направеното обобщение не претендира за изчерпателност, но дава възможност да се “разчитат” най-характерните поведенчески признаци, направени след проучване в детски градини в Шумен и Варна:

1. Детето забавя своето цялостно психическо и физическо развите, което не съответства на възрастта.

2. Демонстрира променливо поведение: ту е спокойно, ту внезапно се превъзбужда и обратно. Такова поведение често се явява причина за лошите контакти на детето с другите деца, води до неговата изолация или изцяло до отхвърлянето му.

3. Детето е апатично, често плаче или обратно - силно агресивно е.

4. Детето проявява отрицателно отношение към собственото си тяло, до степен, в която може да се самонарани.

5. За него са характерни непрекъснато повтарящи се жалби: болки в главата, в стомаха, външни възпаления в областта на половите органи.

6. Изпитва силна реакция на страх или отвращение от физически контакти с определени възрастни.

7. Детето прекомерно се стреми към ласка, одобрение, внимание от всеки възрастен; бяга от конфликти и спорове с връстниците си, хипертрофно проявява загриженост към всеки и всичко.

8. Демонстрира несъответстващо за възраста му поведение на “възрастен”, рационално се интересува от сексуалните проблеми.

9. Изпитва страх от тъмното и самотата, не може да спи спокойно, страда от енуреза.

10. Често разказава за случаи на насилие и сексуално посегателство, все едно са се случили с други деца.

Особено е важно да подчертаем, че ако детето в поведението си проявява един от тези признаци, това не е задължително да означава, че с него са се отнасяли жестоко. Необходимо е тези признаци да се прояввят в едно или друго съчетание, на които родителят и педагогът трябва да обърнат внимание.

Променената социална среда, традиции и ценности, глобализирането на света и размиването на понятието “граница”, появата на интернет-общуването с неговите правила, за които не са подготвени нито родители, нито педагози, изисква да се разглеждат и наказателните въздействия от друга гледна точка. Педагозите днес са принудени да имат гъвкаво поведение, дори да променят маниерите си и да се откажат от средствата за санкциониране, с които разполагат. За родителите също е полезно да знаят какви форми на наказание могат да използват при възпитането на детето си и за кои трябва да забравят.

Към най-неправилните и неблагоприятни форми на наказание следва да се отнесат физическите наказания. Те имат най-стари и дълбоки традиции. Масовата представа е, че физическото наказание не е такова голямо зло, а в много случаи то носи устойчиви резултати. Този способ може да има силна външна ефективност. Поради това той може да окаже въздействие на когото и да било, не само на децата, които са слаби и беззащитни. Ако родителите използват физическо наказание, когато децата не се подчиняват на изискванията им, то даденото въздействие не решава конфликта, а само създава илюзия за неговото решаване. В крайна сметка детето не се подчинява истински, а действията му се ръководят в този момент само от инстинкт за самосъхранение и животински страх. Обичайно е тази форма на въздействие да се прилага тогава, когато самите родители слабо контролират собственото си поведение. Няма по-нелогична картина от тази, майка да “пердаши” детето си и в същото време да му говори:”Как може да се биеш, не е хубаво!” Излиза, че природна склонност на родителите е да учат и дават по-лесно отрицателен пример. Едва ли детето е в състояние да разбере, че агресията не е най-добрият начин за установяване на връзки със света, особено ако родителите се опитват да му докажат правотата си или неговото послушание именно чрез нея.

Към физическите наказания не бива да се прибягва още и поради факта, че след прилагането им детето се държи по друг начин само в присъствието на човека, който го е наказвал - “двойнственото поведение”. Поради това такова въздействие е съвършено безполезно, ако родителите искат да възпитават детето в истинско морално поведение- способността да се постъпва правилно, изключително под въздействието на собствен вътрешен контрол, а не защото някой поставя едни или други условия.

Речевата агресивност /ругаене, обиждане, навикване/, подобно на физическите наказания, също е малко ефективна и води до това, че детето използва този модел на поведение и с връстниците си. Най-разпространената форма на наказание се явяват т. нар. сепарационни наказания [4], лишаващи често децата от родителска обич /игнориране на детето, отказ от общуване с него/. Същността на наказанието се състои в изменение привичния за детето стил на общуване с родителите; лишават го от топлина и внимание, макар че продължават да се грижат за него. Това е изключително въздействаща форма и нейното прилагане трябва да се използва крайно внимателно и само за кратко време. Действеността на такова наказание много зависи от типа взаимоотношения между родители и деца до момента на прилагането му. Ако между тях са съществували отношения на дълбока близост, взаимоуважение, любов и доверие, то този метод има ефективност при прилагането си. Ако всичко това не е съществувало до момента на наказанието, то тогава неговото прилагане е абсолютно безмислено и за нищо няма да допринесе. Временната загуба на обич има смисъл тогава, когато има какво да се изгуби. Не бива в качеството на наказание да се оставя малкото дете само в къщи или да се заплашва, че мама ще си отиде завинаги.

Забраната достатъчно често влиза в сила ограничаването собствения опит на детето, когато родителите са принудени да забранят нещо - преди всичко за предотвратяване на такава вреда, която детето може да нанесе само на себе си или на обкръжаващите. Забраната трябва да може да спре извършването на неправилна постъпка или бързо да се отреагира на негова реакция. Много важно в такива случаи е да се контролират речевите изказвания, които трябва да имат формата на кратки забележки: ”Не бива!”, ”Не може!” и да не се използва разгърната аргументация, защо точно не трябва. По-добре е родителят да покаже своето неодобрение чрез мимика, жест, изражение на лицето. Тогава детето постепенно се научава да разбира какви постъпки могат да предизвикат емоционалната подкрепа на родителите и какви – не. Забраната трябва да бъде лаконична и точна.

Не по-малко разпространено наказание в семейството се явявя наказание чрез естествените последици. Заради определена вина детето се лишава от нещо много приятно - лакомства, разходка, играчки и т.н. Този метод може да бъде успешен само ако детето счита ограничението за справедливо, ако решението е взето съвместно и с неговото съгласие и предварителна уговорка. Ясно е, че този метод може да има възпитателно въздействие само на определена възраст, когато детето може да прави вече разлика между своите постъпки и съответното наказание. За това е по-целесъобразно да се използва не отказът, а отсрочването на някакво радостно събитие за детето. Ако този метод се прилага, не бива детето да се лишава от нещо, което е необходимо за неговото пълноценно развитие: храна, разходки на открито, общуване с връстниците. Още по-добър ефект има този метод, ако засяга и е валиден за всички членове на семейството - ако си изцапаш - сам си почисти, ако си разхвърлял - сам си разтреби и т.н.

Навярно е невъзможно да си представим процесът на възпитание без наказания. Но не бива да забравяме и знаменитите думи на Я.Корчак: ”Колкото повече свобода има детето, толкова по-малка необходимост има от наказания. Колкото са повече поощренията, толкова са по-малко наказанията.”

Руският психолог Вл. Леви съветва “Наказвайки, помисли защо?!” Ще се опитаме да интерпретираме някои от неговите съвети, като ги обобщим в задължителни правила, които родителите трябва да познават и съблюдават:



  1. Наказанието не бива да вреди на физическото и психическото развитие на детето. Дълбоката идея за наказанието е то да бъде полезно. Но наказващите бързо забравят това.

  2. Ако има съмнение дали да се накаже или не – не бива да се наказва, дори да сме осъзнали, че сме били достатъчно “меки”, доверчиви и нерешителни. Не може да съществува никаква “профилактика” или наказание за “всеки случай”.

  3. За едно провинение има едно наказание. То може да бъде по-сурово /ако това се налага/, но само едно, даже ако провиненията на детето са няколко за един ден. ”Коктейлът” от наказания е непонятен за децата. Наказанието не бива да е за сметка на обичта към детето, каквото и да става.

  4. Има срок на давност. По-добре е да няма наказание, отколкото да се наказва за предишни, отминали постъпки. Не може учители и родители да започнат да сипят тиради от упреци за нещо, което е станало преди седмица или месец.

  5. Има наказание - има прошка. Инцидентът е изчерпан. Страницата е обърната. За старите грехове - нито дума. Трябва да се дава шанс на детето да се покаже по-добро.

  6. Никакви унижения! Каквото и да се случи, каквато и да е вината, наказанието не бива да се възприема от детето като тържество на нашата сила над неговата слабост, като унижение на достойнството му. Ако детето е убедено, че наказанието е несправедливо, то ще има отрицателно въздействие върху него.

  7. Детето не бива да се страхува от нашето наказание, нито от нашия гняв, а от нашето огорчение и болка. При дефицит на обич наказание става самото съвместно съжителство.

Децата, подложени на жестоко отношение, не споделят с никого своите преживявания, крият побоите и телесните издевателства. Те, по правило, се намират във властта на по-силен човек, изпитват страх, стават недоверчиви, а по-късно и агресивни. Наблюдателният възрастен по определени външни признаци може да предположи за наличието на насилие върху детето. Отново трябва да подчертая, че става въпрос не за един признак, а за съчетание от тях. Учителите трябва в професионалната си подготовка да имат психически познания за характерните отклонения в поведенческите реакции на детето, на които трябва да се обърне по-особено внимание. Да бъдат достатъчно наблюдателни , за да открият негативните промени в поведението му, в индивидуалните му контакти с връстниците. Преди всичко, разбира се, трябва да се завоюва доверието на детето, емоционално общуване, което се крепи на взаимна размяна на внимание и интерес, във взаимно споделяне на радостта от тази размяна и от взаимното насърчаване, е най-силното и най-приятното преживяване на детето.

Именно появата на чувството за изолираност и отхвърленост всява подтискащ страх и несигурност у детето. Това поражда и неговата защитна стратегия: бягство в себе си, затваряне или разрушителна агресия. Тогава такива деца могат да упражняват насилие и върху връстниците си.



Задължително е да се влезе и в контакт с родителите, да се беседва с тях, като учителят покаже загриженост за детето му, а не започва с упреци. Ако нито родителят, нита учителят при определени обстоятелства не са в състояние да помогнат на детето, трябва да се обърнат към специалистите, работещи с деца в риск, към педагога или психолога в училище, ако има такъв. Задължително е учителите да познават Закона за закрила на детето, за да познават процедурата, която ги задължава да спазват определена последователност при уведомяването на отделните институции. Единствено възрастните, в лицето на родители и учители, са отговорни за съдбата на детето, защото са най-близко запознати с това какво се случва с него. Това изисква много по-отговорна и задълбочена превантивна работа с децата, професионална и човешка реакция, която да се окаже навременна. Бихме спестили болката, както и негативните социални последици за обществото.
ЛИТЕРАТУРА


  1. Защита прав и достойнства ребенка - Дошкольное воспитаниe, 2001, № 12

  2. Мишева, Г. Насилието в училище - Педагогика, 1995, № 3

  3. Николов, Л., Социология на личността. С., Софи-Р, 2001

  4. Чарни, Р., Да учим на неагресивност – Педагогика, 1995, № 6

с. 1

скачать файл