1. Великият взрив


с. 1
1. Великият взрив

И тръгна Намтар да си говори с боговете. Боговете го викат да си говорят с него за смъртта: „Разпознай Бога, който не стана пред теб на крака, и го отведи при твоята господарка."



Из „Вавилонски епос"

Но аз не можех вече да го разпозная... Имаше ли такъв Бог, такъв разговор, такъв проход?...

Вървях по коридорите на властта. Исках да изляза, но вратите бяха изчезнали. И откъде толкова хора тук? Като че ли беше пуснало кино. Но не излизахме никъде. Всичко ставаше все по-тясно отвън и притеснително отвътре. И се спускахме пак в галериите на карбонарите. И се връщахме в катакомбите на първите християни. А оттам през Орфеевите пещери към отвъд­ното...

Изведнъж забелязах, че не хвърляме сенки, а сами сме хвър­лени от нищото. Нашите илюзии, нашите халюцинации от умо­ра, нашите нежни миражи вече не се отразяваха в локвите от ловка теория на отражението.

Стада плъхове ни изпреварваха и изчезваха в мрака на Свет­лото бъдеще. А Оня бил казал: „Няма да им дам да напуснат кораба.” Какъв кораб? За къде?

Думи и понятия трескаво търсеха нов смисъл, нова посока.

Пламъчетата на старите карбидни миньорски лампи пукаха, което означаваше, че в рудника се наслоява избухлив газ.

Тогава къртиците на историята възкликнаха: „Господи, исто­рията свърши!”

Бяхме спрели пред входа на отвесна шахта. Голям ръждясал асансьор зееше като... капан. И колко естествено група действа­щи лица зае подемника на този абсурд.

„Тези са обучавани по системата на Станиславски” - помис­лих си аз.

Вратата издрънча. Телената клетка се разтресе и тръгна нагоре.

„Заслужен отдих!” - беше безсмъртната реплика. „Социали­зъм! Повече социализъм!” - ехтеше от някакво празно като

суфльорска будка пространство. „Към нов Девети септември!” - крещеше опасен оратор.

Боже мой, та аз ги познавам отдавна тези героични гласове, които се опиват от нови, неферментирали фрази! А лицата? И те бяха познати и нови едновременно. Променяха се пред очите ми. Сменяха цвета си. Никнеше им друга козина, други рога и нокти. Ето го дори и оня, който си вземаше отпуска преди всяка промя­на, дори когато се сменяха сезоните, за да не го призоват за свидетел. И това плахо създание сега се надвикваше дръзко, обладано от стръвен възторг.

А над тази тъмна метаморфоза трепкаше едно бистро стра- тосферно сияние от души и в него разпознавах образа на моя син, пронизан от отлъчващи лъчи. Какво се случваше? Какво се сме­няше?

Вместо отговор един от въздигащите се в лифта извади цига­ра и кибрит. Драсна спокойно клечката и я хвърли долу при нас.

Последва Великият взрив.

"Баща му е Слънцето, майка му е Луната. Вятърът го е износил в утробата си. Земята го е откърмила.”*

Огромен блясък изгори очите ми. Трясъкът ме изхвърли вън от съзнанието. Стените на системата - кремълски, берлински и всякакви, се срутиха.

Не изпитвах вече нищо. Не ме вълнуваше къде съм.

Ето – помислих си, – аз съм мъртъв. Не съществувам. Но защо тогава мисля? И съвсем не зная какво трябва да правя като мъртвец. Спомних си, че човек си спомнял в мига на смъртта целия свой живот „като на филмова лента”. Тъпа метафора! А преди кинематографа? Как са се навивали и развивали бързеите на Съдбата? Като змията около онова дърво в рая?...

Хайде, старо сприхаво момче! Не вади думи от ножницата, ами по-бързо си припомни нещо, за да постигнеш забравата...

И да си поговориш с боговете.

*Из „Изумруденият скрижал” (Tabula Smaragdina)



5

с. 1

скачать файл